— Когато заминаваше.
— Тогава е било твърде късно. Но с очи барем веднъж не ти ли намигна?
— Не мога да се сетя.
— Хората така правят. Какво пощипване и намигане, приклещване, щипане и сръгване е падало, когато се запознах с майка ти! Ние старите я разбираме любовта къде-къде по-добре от вас младите. Тоя Жерар! Такъв фин и изискан мъж! А чак на края да ти помачка ръката. Магарето! Божичко, и това ми било зет! И не ти ли каза накъде смята да тръгне?
— О, да.
— Каквоо? Казал ти е? А на мен не? Мътните го взели? Забранявам! Разни там тайни, такива ми ти шушу-мушу няма да търпя и позволя. Че от тия скрито-покрито излиза, като че сте любовна двойка. Ти винаги си казвала, че не знаеш накъде е тръгнал.
— Знаех го.
— А-а, ама това е направо нечувано! Защо не си ми казала?
— Ами тайна беше!
— Стихии небесни! Имате тайни помежду си? Тая няма да я бъде. Никога не бих търпял подобни неща от моята дъщеря и зет. Аз трябва да знам всичко, всичко, дори колко целувки си разменяте на час. По този начин човек получава вярна и цялостна представа за картинката, което е крайно необходимо, когато поиска да сравни брака на дъщеря си със собствения. Та що за тайна е казваш?
— Не биваше да разкривам, татко, но времето, когато трябваше да се върне, отмина и сега изпитвам страх.
— Страх? Чума да го тръшне, звучи лошо! Значи начинанието е опасно?
— Да, особено като се има предвид, че той беше още толкова слаб, когато тръгна.
— Хайде казвай, за какво всъщност се касае?
— За…той искаше…о, Боже мой!
Резидиля спря посред изречението. Очите й се впериха в прозореца. Лицето й бе приело неподвижността и бледността на смъртта, ръцете й се бяха стрелнали към сърцето, където сега здраво ги притискаше. Пирнеро забеляза посоката на нейния поглед. Приближи до прозореца и погледна навън. Един конник изкачваше бавно улицата, а зад него пристъпваха четири тежко-натоварени мулета.
— Бомби, драката, събувалки за ботуши… та това е той! — изкряска съдържателят и се втурна през вратата навън.
Тогава и Резидиля отново получи живот. Ръцете й се смъкнаха, ала тутакси се стрелнаха към очите, от които рукна поток сълзи на облекчение.
— Той е, той — изхълца тя. — Слава Богу! Ох, така не бива да го виждам, не, така не!
Тя почувства, че ще се втурне ликуващо към гърдите му и ето защо побягна нагоре към стаята си.
А Пирнеро застана на външната врата и протегна ръце да посрещне ловеца.
— Добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Жерар! — извика той. — Ама къде се дянахте?
— Скоро ще чуете, драги ми сеньор Пирнеро. Позволете само да сляза от коня!
Да, това беше Жерар, старият, предишният! Висок, силен и плещест, почти така исполински сложен като Стернау, той не показваше в стойката и движенията си ни най-малка следа от болестта. Облеклото му бе изпокъсано, трябва да имаше зад себе си неимоверни трудности. Но загорялото от слънцето лице сочеше свежест, а очите блясък, което не даваше да се разбере, че до неотдавна се е борил със смъртта.
Той скочи от коня и вместо да подаде ръка на стария, го притегли в обятията си, притисна го към себе си и дори го дари със звучна целувка по страната.
— Дал Бог добро! — викна щастливо. — Сърдечно се радвам, че съм отново при вас!
Такова нещо на стария още не се бе случвало. От радост и вълнение очите му се навлажниха. Той стисна крепко ръцете на ловеца.
— Наистина ли? Радвате се? Даже ме прегърнахте от радост? Дарихте ме със звънка целувка и ме притиснахте до себе си, както сте помачкал на тръгване ръката на Резидиля! Сеньор, вие сте способен мъж и имате добра душа. Бих си пожелал единствено…е, тоя въпрос пред вас човек не бива да зачеква, тъй като вие сте решил на всяка цена да останете незадомен.
— Много правилно. Но я кажете, сеньорита Резидиля добре ли е.
— Добре ли? О, за жалост не! Трябва да си е повредила стомаха, тъй като почти нищичко вече не може да вкуси. Изпосталя и линее и така стене и въздиша, така писука и се тресе, сякаш скоро ще угасне. Аз й препоръчах синапово тесто. Да наложи със синап корема си, а плешките да натрие с маточина. Но тя не слуша, преди да е станало твърде късно. Тъкмо при такива случаи му е мястото на един свестен зет да й разясни становището какво е значението на синаповото тесто и маточината, когато човек има болен или задръстен стомах.
Черния Жерар познаваше стария. На него тези думи не подействаха, както щеше да е при някой друг.
— Тя къде се намира сега?
— Вътре в салона.
— Тогава позволете по-напред да я поздравя! — Жерар влезе в коридора, отвори вратата на кръчмата и надникна. — Тук няма никой — каза той.