— Вътре е наистина — продължаваше да твърди старият.
— Ами. И къде? — попита Жерар засмян.
— Тук! Ето!
Старият дойде до вратата да покаже мястото, където бе оставил Резидиля. Но то бе празно.
— Бог знае, защо не е тук — възкликна учудено. — Излязла е, офейкала! Ама че държане! Гръмотевични бури! Какво пък всъщност толкова сте й сторил?
— Сторил? Как тъй?
— Е, ами защото хич не може да ви търпи.
— За мен е също необяснимо.
— Да, трябва да сте си развалил отношенията с нея. Когато ви видя да идвате, сякаш жлъчката й отиде в гърлото. Така я почувствах аз. Ето защо е духнала. Изобщо не ще да знае за вас.
— Жалко! Но кажете, драги ми сеньор Пирнеро, мога ли да подслоня при вас коня и мулетата си? А и товара също?
— То се подразбира.
— Но не мога да го оставя да се търкаля на открито, бих искал да е под ключ.
— О, толкова ли е ценен?
— Доста. Състои се от олово.
— Олово? По дявола, та това е добре. Оловото страшно се търси. И къде смятате да го помъкнете?
— Засега ще го оставя тук. Мислех да направя с вас една малка сделчица. Знам една оловна мина там горе в Сиера. И тъй като на първо време ще съм в, положение да се нуждая от много пари, качих се и взех толкова, че да ми стигне.
— Ее, мисля, че няма да ми предложите прекалено висока цена. Но защо са ви необходими толкова много пари?
— Хайде отгатнете, де!
— Да отгатна? Хм, я по-добре ми кажете!
— От мен да мине. Ще се женя.
От удивление старият отскочи крачка назад.
— Ще се жените? Глупости!
— О, напротив — отговори Жерар.
— И кога пък?
— В най-скоро време.
— И за коя пък?
— За една сеньорита, която живее недалеч оттук.
— Мръднал ли сте или от много акъл ви скимна да се жените?
— Е, на човек все пак му се дощява някой ден да стане щастлив.
— Щастлив? Бесовете ви взели! Та може ли човек да се ощастливи чрез женитба? Той само губи свободата и независимостта си, неговата същност и чувство за чест се провалят вдън земи, а самият все повече и повече се превръща във вещ, с която жената прави каквото й е угодно. Съветвам ви да не го правите.
— Твърде късно е.
— Никак не е късно. Пратете я по дявола! Има ли тя всъщност родители?
— Само баща, който за съжаление не иска и да знае за мен.
— Значи при всички случаи вие двамата трябва да се махнете. Ами че с тая женитба вие никога няма да имате един тъст на място. За какво всъщност се жени човек? За да си има тъст, с когото добре да се погажда.
— Принуден съм да го призная. Но както казах, вече е твърде късно.
— Еех, тогава ви съжалявам от цялото си сърце.
— Ще можем ли да наместим товара в склада? — отклони темата Жерар.
— Да. Ще повикам моите хора. По дяволите, много сте предпазлив! Дори сте ги запечатал тия торби с олово.
— Сигурното си е сигурно! Наглеждайте да не ми повредят печатите и се погрижете после за една добра вечеря!
Жерар отиде в салона, Пирнеро свика хората си и побърза сетне към кухнята да даде на дъщеря си необходимите разпореждания.
— Къде е Резидиля? — попита той старата слугиня, която беше там сама.
— Не зная — обясни запитаната, — но я чух да се качва по стълбите.
— Значи си е плюла на петите — рече той. — Хм, хич не й се сърдя. Тоя тип все пак се оказа прекалено глупав!
— Защо? — запита старицата, на която рядко се случваше господарят й да проявява към нея общителност и начаса се възползва от отдалата се възможност.
— Защото се жени — поясни онзи.
— О, Мадона, нима наистина това е глупаво? Аз в никой случай не намирам за глупост да вземеш сеньорита Резидиля за жена. Първо тя е мила, второ чаровна, трето състоятелна, четвърто…
— Първо, второ, трето и четвърто си стисни муцуната — прекъсна я той свирепо. — Та Резидиля не е тази, за която оня иска да се жени.
— Не е ли? — пребледня слугинята.
— Не. И ако е вярвал той някога, че ще му дам моята Резидиля за жена, жестоко се е лъгал. И от главата до петите да беше обсипан със злато, пак нямаше да получи дъщеря ми. Другояче съм си представял зета и такъв ще имам. Не съм възпитавал аз така изискано дъщеря си, предавайки от баща на дъщеря, че да я задомя за някакъв си ловец. Тя ще има мъж, достоен за нея.
Приказките на Пирнеро го бяха увлекли до гняв, който от дума на дума все повече нарастваше. Обстоятелството, че Черния Жерар иска да се жени за друга, бе разбило надеждите му и го бе довело до бяс, какъвто от дълго време не бе чувствал. Сега си даваше вид, сякаш онзи никога не е бил обект на домогванията му и в заключение изръмжа: