— Радвам се, че Резидиля не иска ида знае за него. Тя е драснала. Нека я оставим, където си е. Той поръча наистина ядене, но ще получи онова, което ще му занесем, макар и не с нейния изкусен майсторлък.
Ето как съдържателят се зае с приготовлението на вечерята с помощта на старата. Междувременно неговите хора подслониха животните и товара на Жерар. А той пък от своя страна пое нагоре по стълбите. Та нали горе се намираше стаята на Резидиля. Почука тихо. Едно също така тихо «Влез!» прозвуча отвътре и той се вмъкпа. Резидиля стоеше до прозореца. Красивите й очи все още бяха влажни. Той приближи.
— Сърдите ли се на моята дързост, сеньорита?
— Не — нрошушна тя.
— А, вие сте плакала?
— Малко — прошепна с полуусмивка.
— О, само да знаех защо сте плакала! — Тя не отговори. Ето защо той продължи:
— Вие сте била долу, когато дойдох?
— Да.
— И сте избягала по най-бързия начин. А и сега не отронвате нито дума за добре дошъл. Нима не знача нищо за вас?
Той го каза толкова печално, че девойката тутакси пристъпи към него и му протегна ръце със сърдечен израз на лицето.
— Добре дошъл, сеньор!
— Наистина ли? — попита ловецът, сграбчвайки отривисто ръцете й.
— Да. Сърдечно добре дошъл!
— И при все това избягахте? От мен, нали?
— Да — отвърна му колебливо.
— Защо?
Резидиля се изчерви чак до тила.
— Защото не биваше да ме видите веднага, защото…защото…о, моля ви, спестете ми отговора, сеньор!
Жерар я погледна изпитателно в очите.
— И все пак какво ли не бих дал, да можех да го чуя. Моля ви, моля, сеньорита! Няма ли да имате добрината да ми кажете?
Тя сведе главица и плахо обясни:
— Ами нали не бях сама.
— Не бяхте сама? Какво искате да кажете?
— Татко беше там.
Обхвана го радостно предчувствие.
— А защо не биваше да присъства баща ви, сеньорита Резидиля?
В този миг тя бързо издърпа ръце от неговите и обви врата му.
— Той не биваше да види колко те обичам и с каква тревога съм те очаквала!
За малко силният да се развика ликуващо от радост, но се овладя. Взе я в обятията си, притисна я към себе си и запита с тон, издаващ цялото щастие на сърцето му:
— Вярно ли е наистина?
— Да — пророни тя, облягайки глава на гърдите му, — повярвай ми.
— Резидиля моя! — Само тези две слова изрече, след което се сляха в сърдечйа прегръдка, а устните им се намериха.
— Значи наистина ме обичаш и си се безпокоила за мен? — нашепна й.
— Много.
— За бедния, обикновен ловец? За непознатия, гибелен човек, който в родината си не е бил нищо друго, освен един…
— Недей говори за това! Никога вече! Бог ти е простил! Бог ще те направи щастлив!
— Чрез теб, единствено чрез теб! — увери я той тържествено. — О, какви тревоги брах по теб! Особено в последно време. Струваше ми се, че съм протешал ръка към благо, което никога няма да получа.
— Ето имаш го! Нали съм твоя.
— Да, моя — ликуваше той, като отново и отново я целуваше. — Ами баща ти?
Закачлива усмивка се ширна по хубавичкото й личице.
— Ти се страхуваш от него?
— Да, почти!
Тя присви уста в забавно нацупване и възкликна, оглеждайки го с разширени очи:
— Ти, прочутият ловец? Ти се страхуваш от стария Пирнеро?
— Да — повтори усмихнат Жерар.
— Е, нейсе. Но ти не си сам. В мое лице ще намериш подкрепа. Впрочем нали знаеш какво мисли татко за теб. Той е буквално влюбен.
— Значи смяташ, че трябва да говоря с него?
— Да.
— Кога?
Тя се изчерви леко, после отвърна:
— Когато искаш.
Ловецът я притисна отново до себе си.
— Още днес?
— Още днес — кимна, дигайки лъчистите си очи към него.
— Благодаря ти! Преди малко вече подхвърлих на баща ти, че ще се женя. Той ме попита за коя. Отговорих му: за едно момиче, което живее недалеч оттук. И той незабавно ме посъветва да се откажа.
Резидиля се разсмя, но викна после:
— О, горко! Той смята, че искаш да се жениш за някоя друга. Сега ще е в лошо настроение. Къде е?
— В кухнята. Поръчах ядене.
— Тая работа няма да отиде на добре. Къде ще се настаниш? Ще ти бъде ли приятно да си в предишната си стая?
— Онази, в която спах навремето, съсипан от умора?
— Да — засмя се тя. — В която проучих дали прикладът на пушката ти е от злато. Устройва ли те тази стая?
— За нея мислех да те помоля.
След известно време Резидиля отиде в кухнята, където баща й домакинстваше сред купи и чинии със старата прислужница. Забелязвайки дъщеря си, запита: