— Колко време ще остане?
— Само до утре вечер. Сетне отплдва в открито море.
— Призна ли си?
— Да. Всичко!
— Този предател! Защо го е сторил?
— За собствена изгода. Искал е да има в ръцете си коз срещу мен. Впрочем моят брат добре му е платил да откара дон Фернандо.
— Значи все пак Пабло е действал злоумишлено срещу теб.
— Така е. Аз ще си уредя с него сметките. И това няма да му допринесе полза, можеш да бъдеш уверена.
— Как смяташ да го направиш, като не си в Мексико?
— Но мога да бъда и ще го осъществя, любов моя. Клариса се изплаши.
— Как? Добре ли чух? Да не се каниш да идеш нататък?
— Тъкмо това се каня. Успокой се! Обстоятелствата го налагат.
— И за кога се тъкмиш да заминаваш?
— Утре през нощта.
— Но нали не сам?
— Ландола идва с мен.
— Тоя вероломник! Можеш ли да му се довериш?
— Ба! По-добре питай дали той може да се довери на мен! — Клариса седна полека и изгледа Кортейо въпросително.
— Означават ли нещо тези думи? — Нотариусът се усмихна със самочувствие.
— Някога да съм ти казвал нещо безсъдържателно?
— Хм! По лицето ти чета, че нещо си наумил.
— Ей — ухили се той. — Ти си била голям психолог. И що за букви разчете по лицето ми?
— Нищо добро, поне нищо приятелско. Имам ли право?
— Възможно!
— Чу ли от Ландола нещо ново, което да не знам? — Гаспарино й разправи подробно разговора с капитана.
— Значи и ти искаш да се дегизираш и се направиш неразпознаваем? — попита Клариса. — Не виждам причина.
— Е, та тя ти е пред очите. Никой не бива да резбере, че заминавам за Мексико. Помисли за Райнсвалден! Не бяхме ли наблюдавани оттам непрекъснато?
— Това е вярно. Може би и днес да сме още под наблюдение.
— Убеден съм. Те не вярват в истинността на нашия Алфонсо. Вероятно са узнали, че безследно изчезналите са отново налице. Кой знае какво са им писали тия! По-нататък не знаем как стоят нещата в Мексико. Моят брат навреди много на името ни. Не бива да стъпвам в Мексико като Кортейо.
— Това разбирам. Че дегизировката е необходима, не е нужно да слушам повече аргументи. Но никак не проумявам защо трябва да прекосиш океана.
— Как мислиш, какво ще прави дон Фернандо, като се върне в столицата?
— Ще си иска цялото имущество.
— Това едно на ръка. Вярно, на първо време би пострадал само моят брат. Но гробът, гробът!
— Ах! Сигурно ще бъде отворен.
— И то още не е най-лошото! Навремето той е бил само привидно мъртъв, което ще рече — жив вкочанен. Знаеш ли какво означава това?
— Нещо ужасно. Човек чува и вижда всичко, каквото става наоколо.
— И тъй. Дон Фернандо е бил привидно мъртъв. Нашият Алфонсо беше там. Той е разговарял смоя брат и Хосефа край «трупа», графът е чувал всичко. Може би е в притежание на всички наши тайни.
— Madonna! Би било лошо! Той трябва да умре!
— Неговата смърт е една необходимост, нещо решено. Той не само би поискал обратно имотите си, ами ще изисква най-тежкото ни наказание. Но и това не е всичко. Оня Стернау е също толкова опасен.
— Той изглежда още навремето, когато оперира граф Мануел, подозираше нещо.
— Да. Аз го наблюдавах. Той в никой случай не смяташе Алфонсо за истинския приемник на дон Мануел.
— Той също трябва да умре!
— Неговата смърт е предрешена. А така стои въпросът и с всяко от лицата, принадлежащи към тая компания.
— Боже мой, колко народ искаш да обречеш на смърт, скъпи Гаспарино!
Кортейо се изпъна безметежно на софата и изброи хладнокръвно:
— Дон Фернандо, Педро Арбелец, неговата дъщеря, Каря, Мария Хермоес, Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Хуарес.
— Хуарес! — прекъсна го Клариса, потръпвайки от ужас.
— Да — отговори той спокойно. — Вероятно при него се стичат всички нишки. Той знае нещата по-подробно от всеки друг. И изобщо се касае да се разбере кому е станала достояние тайната. Мислиш ли, че бих могъл да разчитам на Ландола и моя брат?
— Не, двамата вече ни измамиха.
— А после и самият Пабло е обявен вън от закона и преследван. В неговото положение надали е полезен за нашата работа.
— Ти си прав. Все повече ме убеждаваш, че лично трябва да отидеш нататък.
— Нали? Напускам те с неохота, скъпа Клариса.
— И аз те пускам с неохота. Но заради нашия син трябва да понесем разлъката. Победим ли, толкова по-радостна ще е срещата ни. Но много те моля да внимаваш с тоя Ландола.
— Не се бой!
— Кога ще му наброиш парите? Предварително? По лицето на Кортейо се разля демонска усмивка.