— Къде беше?
— Горе в моята стая — отвърна тя.
— Качвай се бързо пак горе! Нямаме нужда от теб.
— Ама нали трябва да приготвя яденето.
— Глупости! Ние вече го приготвихме. Тоя Черен Жерар да не си точи зъбите за някакви големи вкусотии.
Резидиля знаеше на какво се дължи злостното му настроение. Тя прикри усмивката си и рече:
— Според мен, доста държиш на него, а?
— Дрън-дрън та пляс! Тия времена отминаха.
— Че защо?
— Това хич не те интересува! Къде е тоя тип?
— В неговата стая.
— Всъщност може да спи при вакуеросите на сеното. Не един мизерен джулеп е поискал да му се даде. Ето ястие, което ще му дойде добре дошло. Вместо масло, сложих лой, вместо пипер — захар, вместо оцет — мляко и наместо някое хубаво парче месо — един стар говежди дроб. Всичко това ще стои на огъня, додето загори, пък нека сетне оня си троши зъбите и се наслаждава на вкусното ядене.
— Но, татко! Какво смяташ…
— Млък, нито дума — прекъсна я той. — Който е толкова гламав да му щукне да се жени, за него и един прегорял и подлютен в повече волски дроб е деликатес, какъвто изобщо не заслужава.
Пирнеро хвана Резидиля и я избута през вратата. Тя остави това да се случи с тайна усмивка и се отправи да предупреди любимия за прелестния говежди дроб. Сетне се шмугна в салона на кръчмата до прозореца си.
След известно време влезе слугинята и започна да подрежда масата. Пирнеро надзираваше действията й, след което я прати горе да повика госта на трапезата. После се настани до прозореца, но така, че масата да му е под око. Предвкусваше физиономията, която щеше да има възможността да види.
Жерар влезе и зае мястото със сериозна физиономия. Посегна към вилицата и набоде дроба. При това се наложи да употреби доста усилия.
— Отлично — похвали, подсмихвайки се и мляскайки с език. — Какво сочно и нежно печено! Какво е всъщност, сеньор Пирнеро?
— Печен телешки дроб — отговори тоя.
— Мм, любимото ми ястие. Но студено то е десет пъти по-хубаво. Нека се вдигне за по-късна вечеря. В кобура на седлото си имам още едно парче печено бизонско филе. Поддържате ли огъня, сеньор Пирнеро?
— Не — отвърна онзи разочарован, че очакваното удовлетворение не се получи.
Жерар обаче не се остави да бъде заблуден. Отвори кухненската врата и надникна вътре.
— Та той все още буйно гори. Отивам да донеса филето. Сеньорита Резидиля, ще бъдете ли така добра да го вземете под свой надзор?
Старият стрелна дъщеря си с повелителен поглед. Заставяше я да отговори отрицателно на въпроса, но вместо това тя се надигна от стола и отвърна:
— Наистина не мога да ви откажа, сеньор макар и жалко за хубавия дроб.
— Да — рече Пирнеро. — Да яде телешкия дроб студен! Никога не съм чувал подобно нещо — ни тук, ни там в Пирна, където най-добре знаят кое как е вкусно.
Но той нищо не можеше да промени. Жерар донесе печеното, връчи го на Резидиля и тя изчезна с него в кухнята. Настъпи тишина, която никой не искаше да прекъсва. Жерар знаеше, че така старият дълго няма да издържи. Беше му известна неговата чудатост. И не сгреши, защото след пет минути Пирнеро се размърда насам-натам на стола си, след което каза, хвърляйки поглед през прозореца:
— Калпаво време!
Жерар не отговори. Ето и причината Пирнеро да повтори след минута-две:
— Мизерно време!
Когато и тоя път остана тихо, той се полуизвърна и викна:
— Е?
— Та какво? — запита усмихнат Жерар.
— Скапано време. Тая жега!
— Не е чак толкова лошо!
— Не е ли? По дяволите! Да не искате да е още по-лоша сушата?
— Преживявал съм къде по-лоша. Оттатък в Ляно Естакадо например.
— Да, ама по тия места тя хич не удисва. Видяхте ли реката? Рибите изнемогват и с хората е кажи-речи същото. Проклета страна! Но аз вече реших. Дигам си парцалите.
Изявлението дойде изненадващо на Жерар.
— Гледай ти! Наистина ли? Накъде ще тръгнете?
— Хм! Знаете ли откъде съм родом? От Пирна в Саксония. Натам заминавам.
— Каква е причината?
— Вчера получих едно писмо, от Пирна именно. Там имам един приятел от училище, който полека-лека стигнал до таен щатгерихтзамтсвахтмайстерсоберхелфер. Та тоя старши помощник има син, който бил на служба първо в железниците, после в марината и накрая при главния прокурор. Сега той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгс-касенпрюфунгсфелдфебел и в писмото иска ръката на моята Резидиля.
— Хмм! Че той познава ли я?
— Щур въпрос. Такива знатни хора се женят винаги само от разстояние.