— Вие отговорихте ли?
— Да. Приех предложението за женитба и дадох благословията си.
— Доста бързичко е станало.
— И защо не? Този зет произхожда от една от най-знатните фамилии на страната. Службата му си я бива. А тук иначе кого ще вземе Резидиля? Най-много някой заклет голтак от траперите и ловците, комуто ще е приятно да си плюска сито при мен.
— Може би имате право. Моите благопожелания!
— Благодаря — изрече старият с изключително милостиво и благосклонно кимване с глава.
— Но — продължи Жерар, — щом смятате да заминавате, какво ще предприемете с имуществото си.
— Ще го продам. Предприятие като моето ще си намери човека. А и от няколкото имота, които ми принадлежат, скоро ще се освободя.
— В такъв случай сигурно вече имате купувач?
— Да.
Старият изобщо не възнамеряваше да заминава някъде, ала ядът го караше да подразни Жерар. Тоя направи най-невинната физиономия на света и каза:
— Жалко. Всъщност аз дойдох тъкмо, за да ви питам дали нямате желание да продавате.
Старият рязко се обърна към него.
— Вие?…Вие? И как пък ви хрумна подобен въпрос?
— Защото зная един купувач, комуто много добре биха дошли дюкяна и имотите ви.
— Тъй ли? Кой пък ще е той?
— Можете да го узнаете, макар и сега без всякаква полза, тъй като вече си имате купувач.
— Това далеч не е причина да премълчите информацията. Има ли човек двама купувачи вместо един, ще може да избере онзи, който предлага повече. Та кой е той?
— Аз самият.
— Вие самият? Нима смятате да се явите като купувач? Ами че вие само съдовете ми не бихте могъл да купите. Вярно, прикладът на пушката ви е от злато, възможно е също да знаете къде още се търкаля някое и друго нъгит. Имате, разбира се, със себе си няколко торби олово, но всичко това все пак е нищо пред сумата, която бих поискал.
— Хм. Може пък и да съм в състояние да платя. Колко искате?
— Шейсет и пет хиляди долара. Наброите ли ги, получавате всичко, що се намира тук, включително и складовите запаси.
Жерар поклати замислено глава.
— Хмм. Действително нямаше да е лошо! Но за съжаление не разполагам с тази сума.
— Така си и мислех! Колко всъщност бихте събрал?
— Дванайсет хиляди долара.
— Това е нищо, това не чини нищо. Само бедняци има тук. Друг момък е моят таен изпълнител. С покупката значи нищо няма да излезе, дори и да получите още няколко хилядарки за оловото, което ще откупя.
— Уви за жалост! Но кажете, как го плащате оловото?
— Според качеството.
— Тогава ми се ще да зная колко ли ще дадете за моето.
— Нека го видим!
Без дума да обели, Жерар се отдалечи. След малко донесе една от кожените торби, които бе докарал с мулетата.
— Защо тук? — попита Пирнеро. — Та тая работа можем да я свършим и оттатък в дюкяна.
— Тук или оттатък е все едно — отвърна ловецът. — И бездруго няма да купите оловото.
— Защо да не го купя? — попита този.
— Защото не бихте могъл да го платите.
— Аз и да не мога го платя! Дотолкова пари старият Пирнеро все ще има!
— Да видим! Отваряйте! — Жерар измъкна ножа си и го подаде на Пирнеро.
Старият изчегърка печата с острието, направи един напречен срез и дръпна кожата. Откри се втори, че и трети слой нещавена кожа, които Пирнеро отстрани. Сетне се наведе да огледа метала, ала тутакси отскочи като попарен.
— Та това е злато, чисто, самородно злато! Нъгитс с големина на лешник!
— Ascuas! — изруга ухилен Жерар. — Ама какви съм ги свършил! Вместо оловото май съм грабнал и опаковал моите нъгитс!
Пирнеро се бе вцепенил от изумление. Държеше пълните с нъгитс шепи пред очите си, вторачен отсъстващо в златото. Резидиля не бе изпуснала от кухнята нито дума от разговора. Сега бе дошла и стоеше удивено също като баща си.
— Взел погрешка! — извика този най-сетне. — Ради Бога! Колко тежи всъщност тая торба?
— Шейсет фунта — отбеляза ловецът.
— И всяко от мулетата ви мъкне две такива торби?
— Да.
— И кому принадлежи всичко?
— На мен.
— Човече, ами че вие сте баснословно богат! Много, много по-богат от мен!
— Напълно възможно.
— Ама кажете, откъде пък го имате това злато?
— От планините. Там горе впрочем има много повече.
— Много повече? И го казвате с такова душевно спокойствие, сякаш се касае за дръжка от глухарче!
— Pshaw! Златото не прави човека щастлив. Аз отидох да си взема малко, понеже ми е нужно, за да се оженя, както вече ви казах.
— Жалко, жалко. Не ми се сърдете, сеньор, но в случая си погаждате най-лошия номер в живота! На вас се полагаше съвсем друга жена, някоя, която барем един свестен тъст да ви доведе.