— Което е нещо ценно наистина — засмя се Жерар. — Първоначално аз действително си бях набелязал една девойка, която щеше да ми доведе тъст, ала стигнах твърде късно. Баща й я беше обещал на друг.
— Нима не ви познаваше?
— Напротив, много добре.
— Значи е някой ужасен тъпанар! Който ви познава, знае цената ви.
— Толкова ценен, колкото другия, дето ще получи момичето, все пак не съм.
— Хайде бе! Наистина ли? Че чак толкова важна птица ли е оня?
— Много важна — заяви сериозно Жерар. — Той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгскасенпрюфунгсфелдфебел.
Пирнеро се отдръпна и дълго време се взира в ловеца.
— Как го рекохте? Какво искате да кажете с това?
— Какво представлява другият исках да кажа.
— Гръм и мълния! Да нямате предвид онзи от Пирна?
— Да.
— Нима сте бил хвърлил око на Резидиля?
— Да, двете дори! — Тогава старият избухна гневно:
— А годеницата ви?
— О, сеньор! Аз ви казах само, че искам да се оженя за едно момиче, което живее наблизо. Не живее ли вашата дъщеря от близо, по-близо?
— Значи шега? — изтъкна Пирнеро. — С такива вицове някой честен човек като нищо може да изпадне в крайно неприятно положение! Впрочем Резидиля изобщо не ви иска!
— Със сигурност ли го знаете?
— Да. Тя се измъкна от вас!
— Това нищо не означава. Аз я последвах и се осведомих дали е избягала от мен от омраза, или от любов.
— Глупости! От любов никоя не бяга.
— И все пак е било така. Резидиля ми каза, че ме обича и е готова да стане моя жена.
Пирнеро удари юмрук по дланта си.
— Ами всичко това минава всякаква граница! Бяга му, пък иска да се омъжи за него! Значи вие се обичате?
Лицето му внезапно бе станало друго. То сияеше от доволство.
— Да — отговориха двамата.
— Еех, ами че вземете се тогава в името Божие!
Пирнеро понечи да улови ръцете им, ала Жерар отклони:
— Благодаря, сеньор! С тай работа нищо няма да излезе! Та нали трябва да удържите думата си пред вашия таен изпълнител!
— Глупости! Такъв изобщо няма!
— Но вие все пак го казахте!
Пирнеро се намери в неловко положение, но ето че му дойде спасителна мисъл.
— Да, казах го, но само за да ви накажа, сеньор Жерар. Да не мислите, че съм такъв загубеняк и не съм ви прозрял? Аз отдавна знаех как стоят нещата между вас и Резидиля и не съм и мислил, че имате друга годеница. И понеже се занасяхте с мен, съчиних за наказание фабулата за оня тайния. А сега като си признахте, нека ви издам, че за мен сте зет, най-добре дошъл. Искате ли наистина да имате моето девойче?
— С цялото си сърце!
— А ти, момиченце, толкова ли си влюбена в мъжагата, че искаш да се омъжиш за него?
— Да — засмя се през сълзи Резидиля.
— Елате тогава до сърцето ми, деца! Най-сетне, най-сетне си имам зет! И то какъв!
Той притисна здраво двамата към себе си и после ги тикна един-друг в обятията им.
Когато щастливците седяха заедно на вечеря, на Пирнеро ненадейно хрумна идеята за сватбено пътешествие. И тогава предложи да посетят неговия шурей Педро Арбелец. При него сигурно щяха да имат и възможността отново да видят Стернау и спътниците му.
Жерар от сърце прегърна идеята. Единствената мъчнотия се състоеше, че за самия Пирнеро бе трудно да се откъсне от работата си. Но той смееше да се надява, че може да разчита на своите хора.
— Деца! — каза. — Спохождала ли ви е някога такава величава идея? Какви очи ще облещят Педро и Ема Арбелец, когато ги посетя и при това…със зет!
9. Издирването
Известно време след гореописаните събития старият хасиендеро Педро Арбелец седеше до прозореца в една от стаите си и гледаше към равнината, където неговите стада отново можеха да пасат спокойно, тъй като военните действия се бяха изтеглили на юг. Арбелец изглеждаше добре. Беше се възстановил, ала лицето му носеше отпечатъка на меланхолия — отражение от настроението на неговата дъщеря, която бе покрусена от безследното изчезване на своя съпруг.
По едно време той видя да приближават от север известен брой конници. Начело яздеха двама мъже и една дама, а отзад ги следваха няколко товарни коня, подкарвани от един мъж.
— Кои ли може да са? — обърна се Арбелец към своята болногледачка Мария Хермоес.
— Скоро ще видим — рече тази, поглеждайки също навън. — Тези хора идват към хасиендата и навярно ще подирят тук подслон.
Дошли в такава близост, ездачите смушиха конете да увеличат бързината и след малко влетяха през портата в двора. Човек може да си представи удивлението на хасиендерото, когато съгледа Пирнеро и радостта на Ема, забелязала Резидиля и Черния Жерар, когото знаеше от форт Гуаделупа. Настъпилото в хасиендата вълнение се уталожваше доста бавно, а разказите и вестите сякаш не знаеха край. Гостите бяха очаквали да заварят тук Стернау и приятелите му или поне да чуят добри новини за тях. Когато научиха, че онези отново са изчезнали, изумлението им бе безгранично. Разказал събитията от пристигането на Стернау и придружителите му до тяхното загадъчно изчезване, старият хасиендеро завърши със забележката, че трябва самият Сатана да е поел играта в ръцете си.