XI
Смъртта на Артур
Така бащата убил своя син, а синът ранил смъртоносно баща си.
Когато хората от свитата на Артур го видели да лежи на земята, те се преизпълнили с такава покруса, че никое човешко сърце не би могло да си представи тяхната болка.
— Господи! — казвали си те. — Защо позволи да се състои тази битка?
Сетне се нахвърлили срещу войската на Мордред, както и тя — срещу тях. Битката на живот и смърт се възобновила и към времето за вечерня единствените оцелели били Лукан Виночерпеца и Жирфлет.
Виждайки последствията от битката, те се облели в сълзи и занареждали:
— Ха! Господи, имало ли е смъртен човек, който да изпитва такава болка? Ах, зловеща битка, колко сираци остави ти и тук, и в много други страни, колко вдовици! Ах, злокобен ден, защо се вдигна, за да хвърлиш в покруса кралство Велика Британия, чиито синове бяха прочути из целия свят с храбростта си, а сега лежат избити за всеобща тъга и нещастие? Ха, Господи, какво още можеш да ни отнемеш? Тук пред очите ни лежат мъртви всички наши приятели!
След като дълго време се отдавали на скръб и стенания, те най-сетне се приближили до краля и го попитали:
— Господарю, как се чувстваш?
— Остава ми само да се кача на коня и да се отдалеча от това място — отвърнал им той. — Чувствам, че краят ми наближава, и не искам да умра сред моите неприятели.
И наистина се качил с доста голяма лекота на коня си, след което тримата напуснали бойното поле и поели право към морето. Яздели така, докато стигнали до един параклис, наречен Черния параклис. За да отслужва литургия, в него всеки ден идвал един отшелник, живеещ в близката горичка. Кралят слязъл от коня, същото сторили и другите двама, след което снели седлата и юздите на конете си. Кралят влязъл в църквичката, коленичил пред олтара и започнал да реди молитвите, които знаел. Останал така чак до сутринта, без да помръдва оттам и без да престава да се моли на Господ Бог да се смили над воините, избити през изминалия ден. Докато се молел, плачел толкова силно, че спътниците му ясно дочували неговите ридания.
И тъй, цялата нощ крал Артур прекарал в молитви и молебствия. На сутринта Лукан, който се намирал зад него, видял, че кралят не помръдва. Тогава през плач му казал:
— Ах, кралю Артуре, колко ни е мъчно за теб!
Като чул тези думи, кралят мъчително се изправил, притиснат от тежестта на доспехите си. Прегърнал тогава Лукан, който бил без оръжия, и го притиснал толкова силно в обятията си, че сърцето му се пръснало. Не успял нещастникът да пророни и дума, а душата напуснала тялото му.
Дълго време двамата останали така, додето кралят най-сетне не го пуснал от прегръдката си, без да знае, че спътникът му е мъртъв. Ала Жирфлет го погледнал и видял, че изобщо не помръдва, и си дал сметка, че кралят го е задушил. Тогава застенал и занареждал:
— Ах, господарю, как можа да сториш това нещо? Та ти уби Лукан!
При тези думи кралят потреперил. Огледал се и видял, че виночерпецът му лежи мъртъв на земята. Скръбта му се удвоила и казал на Жирфлет с печално и безутешно изражение:
— Жирфлете, Съдбата, която дотук винаги ми е била майка, сега ми стана мащеха*115. Тя иска да прекарам остатъка от моя живот в болка, мъка и тъга.
Сетне наредил на Жирфлет да оседлае и обуздае конете, което той и сторил. Кралят яхнал коня си и се отправил към морето, където пристигнал около пладне. Слязъл тогава на брега, снел меча от пояса си и го изтеглил от ножницата.
— Ескалибур — възкликнал той — мой прекрасен, мой скъпоценен меч, най-добър на света след „Меча с удивителния портупей“**116, днес ти ще изгубиш своя притежател. Къде ще намериш воин, който да те използва така добре като мен, освен може би ако той не се казва Ланселот? Ха! Ланселоте, най-добродетелни човеко на света и най-добър рицарю, дано е по волята на Иисус Ескалибур да попадне в твоите ръце и аз да науча за това! Тогава на душата ми вече ще е по-спокойно.
116
192** В