— Благородни рицарю, направи ми едно добро в името на вярата, дължима от теб на онази дама, която обичаш най-много на света!
Когато видял пред него да коленичи една толкова красива и прелестна девойка, Ланселот се притеснил много и й рекъл:
— Ха! Госпожице, стани, моля ти се! Бъди сигурна, че няма на земята нещо, което да е по силите ми и което не бих сторил, за да отговоря на трогателната ти молба.
Момичето веднага се изправило и му казало:
— Сеньор, благодаря ти стократно за твоята благосклонност. Знаеш ли обаче какво бе така добър да ми обещаеш? Даде ми дума като знак за принадлежност да носиш на този турнир десния ми ръкав върху своя шлем и да се сражаваш в името на любовта си към мен.
Като чул това искане, Ланселот почувствал голямо неудоволствие, ала в края на краищата не посмял да й откаже, след като веднъж й бил дал дума. При всяко положение бил силно ядосан, защото знаел, че ако научи за това, кралицата ще се изпълни с лоши чувства към него и той никога повече не ще може да получи прошка от нея. Така или иначе, Ланселот се видял принуден да приеме това изпитание, за да спази дадената дума, защото в противен случай щял да се прояви като вероломен и недостоен човек.
Девойката побързала да му донесе своя ръкав, към който била пришила парче плат със семейния герб, и го призовала да се сражава пламенно от любов към нея, за да може тя след това да прецени дали символът на нейния ръкав е бил добре защитен.
— И да знаеш, сеньор — казала тя, — че ти си първият рицар, към когото съм отправила такова искане, а сигурно и сега нямаше да се реша на подобна стъпка, ако не чувствах, че притежаваш забележително достойнство.
Ланселот й отвърнал, че от любов към нея ще извърши такива подвизи, че няма да заслужи укор или неодобрение.
Ланселот останал в дома на девойката през този ден, а привечер, когато навън се стъмнило, решил да потегли на път, като пожелал на своя домакин и дъщеря му Бог да е с тях, след което дал на оръженосеца си да носи получения от феодала щит, а своя оставил в дома му. Препускал със своята дружина през цялата нощ, додето на развиделяване не пристигнали на около левга от Уинчестър.
— Сеньор — обърнал се младият рицар към Ланселот, — къде смяташ да се приютим днес?
— Ако знаеш някоя странноприемница в близост до мястото на турнира — бил отговорът на Ланселот, — където ще можем да се настаним, без да предизвикаме чуждото любопитство, аз бих бил много щастлив, защото нямам намерение да влизам в Уинчестър.
— Бог ми е свидетел — възкликнал рицарят, — желанието ти ще се сбъдне напълно! Недалеч оттук, встрани от главния път, от лявата му страна, се намира имението на една моя леля — благородна дама, която ще ни подслони много любезно и ще бъде безкрайно щастлива да ни види у дома си.
— Щом е така — отвърнал Ланселот, — съгласен съм на драго сърце да вървим натам.
Отклонили се рицарите от главния път и се насочили по най-бързия начин право към имението на въпросната дама. Като слезли от конете, тя разпознала своя племенник и се завтекла да го посрещне с най-голямата радост, на която човек би могъл да стане свидетел, защото не го била виждала, откакто бил посветен в рицарски сан.
— Драги племеннико — възкликнала дамата, — къде беше през цялото това време, откакто не съм те виждала, и къде, за Бога, си оставил брат си? Нима той няма да се яви на този турнир?
— Сеньора — отвърнал й той, — няма да се яви, защото не е в състояние да го стори. Оставихме го у дома в леко разклатено здраве.
— А кой е този рицар, който е дошъл да ти прави компания?
— Сеньора, Господ ми е свидетел, не знам кой е — отвърнал племенникът й. — Убеден съм обаче, че е много доблестен мъж. И поради благородството, което усещам в него, ще го съпроводя утре на турнира, където и двамата ще носим едни и същи оръжия и конски покривала.
Тогава дамата се приближила до Ланселот, обявила го за много красив и знатен рицар, след което го завела да си полегне и отпочине на разкошно ложе, защото вече била осведомена, че през цялата нощ са яздили по пътищата. Ланселот прекарал в дома й целия ден, наслаждавайки се на всички възможни благини. През нощта оръженосците се заели да потегнат доспехите на своите господари, за да е всичко в ред и нищо да не им липсва.
На другия ден още на разсъмване Ланселот станал и най-напред отишъл да изслуша утренята в параклиса на един монах, който живеел в горичка недалеч от имението. След края на литургията той отправил своите молитви, което е обичайното поведение на един християнски рицар, а после се върнал в дома, където намерил тъй добър прием, за да закуси заедно със своя спътник.