Междувременно изпратил своя оръженосец в Уинчестър, за да разузнае кои ще се присъединят към отбора на защитниците на замъка, и кои — към този на външните нападатели. Младежът се втурнал да събира сведения и да оглежда приготовленията с такова усърдие, че се върнал при Ланселот преди още той да бил стегнал напълно доспехите си. Щом се озовал при своя господар, момъкът казал:
— Сеньор, и във вътрешния, и във външния отбор са се включили мнозина славни рицари. Надошли са отвсякъде — и познати, и непознати. Ала несъмнено отборът на защитниците е с много по-голяма мощ заради рицарите от Кръглата маса, които са се записали в него.
— А знаеш ли чия страна са взели Боорт, Лионел и Хектор? — попитал Ланселот.
— Сеньор — бил отговорът, — взели са страната на защитниците на замъка, и с право. Защото ако не се бяха присъединили към този отбор, нямаше да защитят своята чест на рицари от Кръглата маса.
— А кои са във външния отбор? — продължил да разпитва Ланселот.
— Там са кралят на Шотландия, кралят на Ирландия, кралят на Уелс и кралят на Северен Уелс, има и други някои височайши особи. При тях обаче няма такива опитни воини, каквито са тези от отбора на замъка, защото всички са чужденци, събрани от четирите краища на света, които нито са свикнали да боравят с оръжието като тези от кралство Логрия, нито са толкова добри рицари като тях.
III
Турнирът в Уинчестър
Ланселот скочил на коня си и казал на своя оръженосец:
— Ти няма да идваш с мен, защото ако се появиш там, веднага ще те разпознаят и покрай теб ще се сетят и за мен, а аз за нищо на света не искам това да стане.
Младежът го успокоил, че на драго сърце ще остане, щом така му е угодно, макар да предпочитал да отиде с него.
Ланселот тутакси излязъл от имението заедно със своя спътник и двамата му оръженосеца, които той бил довел със себе си. Отправили се на път, за да пристигнат в равнината пред Уинчестър, която вече била покрита със сражаващи се рицари, а турнирът бил в разгара си, понеже участниците и в единия, и в другия отбор побързали да се съберат и да се впуснат в битката.
Ала този ден монсеньор Говен и брат му Гахериет не носели оръжие, подчинявайки се на забраната, която кралят издал, защото знаел, че Ланселот ще се бие на турнира. Той в никакъв случай не искал да се изпонаранят взаимно, ако се стигне до сблъсък помежду им, нито в разгара на схватката между тях да възникнат неприязнени чувства.
Кралят, обкръжен от голяма свита рицари, се качил на главната кула в града, за да наблюдава оттам турнира заедно с монсеньор Говен и брат му Гахериет.
В същия миг рицарят, съпровождащ Ланселот, се обърнал към спътника си:
— Сеньор, към кой отбор ще се присъединим?
— А кой от двата ти се струва по-слабият?
— Този на нападателите, сеньор — бил отговорът на младежа. — Така си мисля, защото тези от отбора на защитниците са доблестни мъже и отлични рицари, умеещи да си служат много изкусно с оръжието.
— Да вземем тогава страната на тези отвън — рекъл Ланселот. — Едва ли ще бъде проява на голяма сърцатост, ако решим да подпомогнем отбора на по-силните.
На което младият рицар отвърнал, че е готов да приеме решението му.
Тогава Ланселот захваща здраво нозете си в стремената, вмъква се в редиците на сражаващите се и удря първия рицар, появил се насреща му, така мощно, че го хвърля на земята заедно с коня; замахва силно, за да използва копието, което все още не е счупено; уцелва друг рицар и го удря така, че нито щитът, нито ризницата успяват да го защитят, отваряйки му голяма и дълбока, макар и не смъртоносна рана в левия хълбок. Сетне го блъска силно и той отхвръква от седлото, напълно зашеметен от падането си на земята. Копието на Ланселот се разлетява на трески.
При гледката на тази поразяваща мощ мнозина участници в турнира се спрели, а някои казали, че новодошлият рицар е нанесъл наистина мълниеносен удар.