— Прощавам ти на драго сърце, сеньор — отвърнала му девойката.
Убедил се веднъж, че думите, които й бил наговорил, няма да бъдат предадени нито на Ланселот, нито на някой друг, месир Говен й казал:
— Госпожице, моля те да ми кажеш с какви доспехи месир Ланселот замина за турнира в Уинчестър.
— Сеньор — отвърнала му тя, — той носеше яркочервен щит и конят му бе покрит с покривало в същия цвят, а върху шлема му имаше копринен ръкав, който му дадох в знак на моята любов.
— Кълна се в главата си, госпожице — възкликнал монсеньор Говен, — чудесно описание! Значи е бил той и аз съм го видял точно както го описваш. Сега вече съм напълно убеден, че той те обича много повече, отколкото съм си представял, защото инак не би носил този знак. Струва ми се, че трябва да се считаш за много поласкана, задето си удостоена с любовта на един толкова славен рицар. Много се радвам да науча за това, защото той винаги е толкова потаен в своите отношения, че никой в двора дори и не подозира, че е успял да се влюби.
— Толкова по-добре, сеньор — отговорила му тя, — и дано Господ да ми е на помощ! Защото, мисля, за всички е ясно, че една разгласена любов не заслужава голямо уважение*42.
Девойката се обърнала да излезе, месир Говен я изпроводил до стаята й, след което се върнал и си легнал. Дълго размишлявал през тази нощ за Ланселот и стигнал до извода, че, доколкото го познавал, Ланселот никога не би стигнал дотам да отдаде сърцето си на жена, която да не е с възможно най-високо и знатно потекло.
„И въпреки всичко — казал си той — едва ли имам право да го упреквам, ако се е влюбил в тази госпожица, защото е толкова красива и във всяко отношение привлекателна, че дори най-високопоставеният мъж на света да се бе увлякъл по нея, тя несъмнено щеше да бъде негова достойна избраница.“
Тази нощ монсеньор Говен спал много малко, защото мисълта му кръжала все около Ланселот и девойката. На сутринта още на развиделяване побързал да стане, последван от цялата си компания, защото кралят му бил заръчал да се качи рано на седлото и да дойде в замъка.
Като видял, че всички са готови, той отишъл при господаря на имението, пожелал му Бог да е с него и му благодарил сърдечно за добрия прием. После се върнал, за да намери девойката, и й казал:
— Госпожице, дано Бог да е с теб! Знай, че оставам твой рицар в която и част на света да се озова. Няма страна, толкова далечна и недостъпна, че да не отида там, ако имаш нужда от мен и ме призовеш на помощ. И за Бога, моля те да поздравиш от мое име монсеньор Ланселот, защото предполагам, че ще го видиш преди мен.
Девойката му отвърнала, че още щом го види, веднага ще му предаде поздравите от негово име. Говен й благодарил, разделил се с нея и само след малко се срещнал със своя вуйчо, качен вече на седлото, който го очаквал в компанията на множество рицари. Двамата се поздравили и потеглили на път, разговаряйки за различни неща. По някое време месир Говен казал на краля:
— Господарю, знаеш ли кой е рицарят, който излезе победител от турнира в Уинчестър? Онзи в червените доспехи, закачил дамски ръкав върху шлема си?
— Защо ме питаш за това? — полюбопитствал кралят.
— Защото — отвърнал му монсеньор Говен — си мисля, че ти не знаеш кой е.
— Грешиш. Знам кой е — заявил кралят. — Този, който не знае това, си ти. При това би трябвало да го разпознаеш по подвизите му, защото никой друг освен него не би могъл да извърши такива неща.
— Имаш право, господарю, наистина би трябвало го разпозная, след като толкова пъти съм бил свидетел на воинските му подвизи. Ала това, че се бе предрешил като млад неизвестен рицар, ми попречи да се досетя веднага кой е. Впоследствие обаче научих много неща, които ми разкриха кой е скрит зад тази външност.
— И кой е той? Хайде да видя дали казваш истината.
— Сеньор, това бе Ланселот от Езерото.
— Точно така е. Представил се е инкогнито на турнира, за да не може никой да се откаже от схватка с него под предлог, че го познава. Той със сигурност е най-доблестният мъж на света и най-добрият от всички рицари на нашето време. Затова ако бях повярвал на твоя брат Агравен, щях да издам заповед да го убият. И така щях да извърша огромна низост и неповторимо коварство, за което всички с право щяха да ме презрат.
42
28* Куртоазният етичен кодекс изисква любовното чувство да се пази в тайна. В своя