Друг роман, втора част от трилогията на Робер дьо Борон и нейно продължение в хронологията на описваните събития, е посветен на Мерлин — пророк, магьосник и покровител на Артур, когото възкачва и на кралския престол. Този роман и трите му продължения от XIII в. формират частта Мерлин, която проследява развоя на събития, започнали в Историята на Светия Граал. Трите продължения на Мерлин са писани вероятно по-късно, след останалите романи от цикъла Ланселот-Граал, който включва пет творби: Историята на Светия Граал, Мерлин, Роман за Ланселот, Търсенето на Светия Граал и Смъртта на крал Артур. В масив около 2500 страници цикълът разказва историята на една светиня, която се пресича с историята на артуровското рицарство, пренасочва я и ускорява нейния край.
Въпросът за авторството на цикъл с подобен мащаб е от съществено значение — не толкова за да научим нещо повече за идентичността на автора или авторите, колкото за да осмислим връзката между отделните части на Артуровската Вулгата. Фердинан Ло формулира категорично основната си теза: „Корпусът на Ланселот-Граал, с изключение на Мерлин и неговите продължения, които с положителност са добавени по-късно, е дело на един-единствен автор. Зад привидното си разнообразие този корпус разкрива безспорно единство на замисъла и на плана.“5 Ло формулира същата си позиция и на друго място в своето изследване: „Корпусът на Ланселот-Граал не само че не е сбор от отделни части и парчета, а се разстила пред погледа ни като величествена катедрала, изградена от основите до покрива от един и същи архитект.“6 В първото цитирано твърдение Фердинан Ло говори за автор, във второто — за архитект. На френски думата „архитект“ може да означава и „строител“. Най-вероятно Ло я използва като метафора за автор.
Жан Фрапие, друг изтъкнат представител от следващото поколение медиевисти и научен редактор на ръкописа, по който е направен и българският превод на Смъртта на крал Артур, прави няколко съществени уточнения по тезата на Ф. Ло за един-единствен автор на цикъла. Той приема, че петте творби от Артуровската Вулгата следват общ план и дори образуват обща структура. Нея Фрапие също приписва на архитект, но има предвид не един-единствен автор на цикъла, а проектант, който вероятно е написал и Роман за Ланселот или поне значителна част от него, докато останалите творби са дело на други авторски почерци7. Тезата на Фрапие е убедителна: стиловите и композиционните различия между петте творби не позволяват да ги смятаме за дело на един-единствен автор, но не са пречка да разглеждаме цикъла като идейно цяло. Допускам, че именно в стремежа си да съхранят това единство, авторите са запазвали своята анонимност или са прибягвали до литературна мистификация.
Изхождайки от идеята за цикъла Ланселот-Граал като единен проект, можем да направим два основни извода. Първо: авторите на отделните романи проправят връзки между епизоди, разделени помежду си от стотици страници текст. Долавянето на тези връзки е важна предпоставка за пълноценно възприемане на смисъла на отделната творба, а и на нейното мрежово идейно и естетическо послание. С други думи, цялостното интерпретиране на отделната творба следва да отчита контекста на целия цикъл. Немалка част от обяснителните бележки, които предлагам в края на книгата, целят да информират читателя за тези връзки, да поддържат активна „естетиката на паметта“ — по думите на английския медиевист Йожен Винавър. Четенето на отделната творба предполага съзнание за цикъла, където, отбелязва Винавър, „всяка подробност от действието, колкото и незначителна да ни се струва първоначално, може всеки момент да се появи отново в някой от множеството лабиринти“8.
7
За аргументирано изложение на тезите на Фрапие вж. изследването му, посветено на
8
Eugène Vinaver, „La création romanesque“ in