— Сеньор, рицарят, който би ме пренебрегнал, ако му се призная в любов, не би ли проявил небивала низост?
— Госпожице — отвърнал й Ланселот, — ако има власт над сърцето си и може да постъпва, както намери за добре, той несъмнено би проявил голяма низост, ако ти откаже. Но ако нещата стоят така, че той нито разполага със себе си, нито със своето сърце, и ти откаже любовта си, никой не бива да го обвинява за това. Казвам ти го отнапред, защото това важи и за мен самия: ако ти би била така добра да ме дариш с любовта си и аз — като повечето останали рицари — бях свободен да постъпвам според собствената си воля и желания, несъмнено щях да бъда на върха на щастието, че съм удостоен с любовта ти. Защото, Господ ми е свидетел, много отдавна не съм виждал дама или девойка, заслужаваща да бъде обичана повече от теб.
— Как, сеньор — възкликнала девойката, — нима до такава степен не разполагаш със своето сърце, че не можеш да се влюбиш по собствена воля?
— Госпожице — бил отговорът на Ланселот, — следвам изцяло собствената си воля, защото сърцето ми е отдадено именно на онази дама, на която мечтая то да принадлежи, и в никакъв случай не бих желал да бъде другояче. То не би могло да намери друг по-желан пристан освен този, на който вече съм го закотвил. Дано Бог не го принуди да отстъпи от това си въжделение, защото инак не ще имам през останалия си живот дори и ден, изпълнен с щастието, в което пребивавам сега.
— Разбирам — промълвила девойката. — Ти ми каза достатъчно, за да разбера част от твоите чувства. Много ми е мъчно, че нещата стоят така, защото това, което ти с една-единствена дума ми даде да разбера, ще ме доведе в най-скоро време до смъртта. Ако обаче ми го беше казал с малко по-голяма прикритост, щеше да подариш на сърцето ми дни на нега, изпълнена с куп добри надежди. Потънала в тези надежди, щях да живея в онази радост и сладост, в която едно влюбено сърце би могло да пребивава.
Тогава девойката отишла при своя брат и му открила цялата си душа. Казала му, че е влюбена в Ланселот с такава неизразима любов, че е на прага на смъртта, ако не стане така, че той да изпълни всичките й желания. Младежът много се натъжил и й казал:
— Мила сестро, трябва да насочиш своите копнежи в друга посока, защото при него те са непостижими. Сърцето му, доколкото знам, лети толкова високо, че в никакъв случай не би си позволило да слезе, за да обича едно бедно момиче, каквото си ти, независимо че си една от най-прелестните девойки на света. Най-добре би било, ако искаш да се влюбиш, да насочиш чувствата си към по-ниска цел, защото от толкова високо дърво няма как да откъснеш плод.
— Драги братко — отвърнала му девойката — това ми причинява голяма мъка и много бих искала, стига такава да е волята на Господ Бог, да ми бъде безразличен, какъвто ми е всеки друг рицар или какъвто ми бе, преди да го видя. Но това вече не може да се случи: съдбата е предопределила да умра за него и аз ще умра, както ще видиш със собствените си очи.
С тези думи девойката предугадила своята смърт и събитията се развили точно както ги била предсказала, защото несъмнено предала Богу дух от любов към Ланселот, както ще стане дума по-нататък в нашия разказ.
По волята на случая още същия ден един млад оръженосец от Нортумберландия пристигнал и се настанил в имението, където пребивавал Ланселот. Рицарят го попитал накъде се е запътил.
— Сеньор — отвърнал му младежът — отивам в Танебург, където само след три дни ще се състои рицарски турнир.
— Знаеш ли кои рицари ще присъстват там? — поинтересувал се Ланселот.
— Знам, че ще присъстват рицарите от Кръглата маса, а също и онези, които бяха на турнира в Уинчестър. Казват, че и крал Артур щял да доведе кралица Гениевра, за да се наслади на турнира.
Като узнал, че кралицата ще присъства на турнира, Ланселот силно се разтревожил и дори му минало през ума, че може и да умре от мъка. Обзет от непреодолимо вълнение, той казал на висок глас, така че всички присъстващи да го чуят:
— Ах, кралице, не ще видиш ти своя рицар! И как да го видиш, след като единственото, което той прави тук, е да се излежава? И ти, рицарю, дето ми нанесе тази рана! Дано Господ ми даде да те срещна и да те позная! Със сигурност няма да получа никакво удовлетворение, докато не паднеш мъртъв с презряна смърт от собствената ми ръка!
Сетне се протегнал от болка, и то така, че раната му се отворила и от нея бликнала струя кръв като от врата на току-що заклано добиче. Ланселот тутакси изгубил свяст. Като видял това, лекарят казал на младежа: