VIII
Ланселот в немилост
Сега разказът продължава с това, че Боорт, Говен и техните другари останали с Ланселот, докато той не оздравял и възвърнал напълно своите сили. Щом усетил, че се е възстановил и не се притеснява да носи отново оръжие, той казал на своя лечител:
— Не ти ли се струва, сеньор, че мога вече да разполагам със своето тяло, както намеря за добре, без да се съобразявам с раната, която ме измъчваше толкова дълго?
— Заявявам най-откровено — отвърнал му лекарят, — че си излекуван напълно и няма защо да се притесняваш за последствията от раняването.
— Тази новина ме изпълва с радост — рекъл Ланселот, — защото мога да си тръгна оттук, когато пожелая.
Цялата дружина прекарала този ден в празненства и веселие. На свечеряване Ланселот казал на дамата, в чието имение се бил приютил, че на другия ден ще си тръгне, и й благодарил за добрия прием, който му оказала в своя дом. Сетне наредил да дадат на нея и на учения мъж, излекувал раната му, толкова много пари, че и двамата можели да прекарат в доволство целия остатък от живота си*61.
Същия този ден двамата братя от Ескалот го помолили да ги приеме на служба в своята дружина, като му обещали, че никога няма да го изоставят заради друг господар. Ланселот на драго сърце се съгласил, защото и двамата били разумни младежи и добри рицари.
— Сеньори — казал им той, — приемам ви за мои съратници, но често ще се случва да заминавам далеч от вас и вие няма да знаете нищо за мен, докато не се върна.
— Това не ни смущава, сеньор — отвърнали му те, — достатъчно ни е да се представяме като твои съратници, а и ти да ни смяташ за свои рицари.
Ланселот им казал, че приема и че ще им даде земи и имения било в кралство Беноик, било в Гон. Така двамата станали негови рицари.
Същия този ден при Ланселот дошла сестрата на двамата братя от Ескалот и му казала:
— Сеньор, ти заминаваш и само Бог знае кога ще се върнеш. И тъй като никой пратеник не може да опише бедата, в която е изпаднал неговият господар, по-достоверно от самия му господар, съм дошла да споделя с теб моето нещастие, което наистина е много голямо. Искам да знаеш, че съм пред прага на смъртта и само ти можеш да ме спасиш.
— Пред прага на смъртта? — възкликнал Ланселот. — Какво говориш, госпожице? Няма как да умреш, щом е по силите ми да те спася!
Тогава девойката започнала горко да плаче.
— Така е, сеньор — промълвила през сълзи тя. — За моя погибел беше срещата ми с теб!
— Но как така, госпожице? — удивил се рицарят. — Обясни ми за какво става дума.
— Сеньор, още щом те видях, се влюбих в теб така, както никое женско сърце не може да се влюби, и оттогава нито мога да ям и пия, нито да заспя или да си почина. Измъчва ме всичко — и мислите ми, и болките ми, и цялото ми нещастие, непреставащо ни нощем, ни денем.
— Но, госпожице — възкликнал Ланселот, — лудост е да си мечтаеш за мен, след като ти обясних, че моето сърце не ми принадлежи и че ако можех да постъпвам според собствената си воля, щях да се смятам за облагодетелстван от съдбата да съм обичан от девойка като теб. От този час обаче ти не трябваше повече да копнееш за мен, защото не бе трудно да заключиш от моите думи, че няма да обикна нито теб, нито друга жена, а само онази, на която съм посветил сърцето си.
— Ах, сеньор — рекла девойката, — нищо друго ли не можеш да ме посъветваш в ужасното ми нещастие?
— Не, госпожице, не мога, защото няма как да поправя нещата, те са на живот и смърт.
— Сеньор — промълвила накрая девойката, — много ми е мъчно. Знай, че съм на прага на смъртта и само тя може да отнеме на сърцето ми любовта към теб. Очевидно това ще бъде възнаграждението за всички грижи, с които брат ми те е обградил, откакто пристигна в тази страна.
Сетне девойката се прибрала в стаята си и легнала на своето легло, от което така и не станала, както историята ще разкаже за това малко по-късно*62. Ланселот пък, който бил много огорчен и ядосан от думите на момичето, тази вечер бил много по-мрачен и неразговорлив от обикновено. Това не останало незабелязано от приятелите му, които никога не го били виждали толкова натъжен.
61
56* Жестът на Ланселот е изключение за рицарските практики в артуровския роман. Обикновено рицарите не носят нито материални блага, нито пари в себе си. Отплащат се за оказаното гостоприемство с воински услуги. В образа на Дон Кихот Сервантес довежда до краен предел тази рицарска особеност.
62
57* Повествованието често прибягва до анонси. Всички те се отнасят за бъдещи злощастия и в този смисъл допринасят за трагическата атмосфера в романа.