След вечерята, когато трапезите били вдигнати, кралят поканил своите рицари да отидат на следващия ден да половуват в гората. Тогава Ланселот му казал:
— Господарю, ще дойда и аз.
— Драги сеньор — отвърнал му кралят, — можеш този път да останеш тук, защото имам на разположение достатъчно много други рицари и дори в твое отсъствие ще успея да се справя.
Така Ланселот разбрал, че кралят му е ядосан, но не знаел защо е толкова угрижен.
Вечерта, когато настанал часът за лягане, Ланселот напуснал двореца, придружен от голяма свита рицари. Озовал се веднъж в дома, където бил отседнал, той рекъл на Боорт:
— Боорте, видя ли с каква физиономия ме посрещна крал Артур? Мисля си, че май ми е гневен за нещо.
— Сеньор — отвърнал му Боорт, — добре е да знаеш, че са му наговорили разни неща за теб и кралицата. Така че внимавай какво правиш, защото сме на прага на война, която няма да има край.
— Ха! — възкликнал Ланселот. — И кой се е осмелил да наговори тези неща за мен и кралицата?
— Сеньор — рекъл Боорт, — ако рицар е известил за вас, това може да е само Агравен, а ако го е сторила жена, това ще да е била Моргана, сестрата на крал Артур.
Дълго си говорили тази нощ по въпроса двамата братовчеди, а на сутринта месир Говен казал на Ланселот:
— Сеньор, ние двамата с Гахериет ще отидем в гората. Ти ще дойдеш ли с нас?
— Не — отвърнал му Ланселот, — ще остана тук, защото не съм в настроение да ходя на лов.
Месир Говен и Гахериет се присъединили към краля, за да вземат участие в горския му лов. Кралицата пък, още щом кралската свита напуснала двореца, тутакси проводила вестител при Ланселот, който все още се излежавал, с настояването да не губи и миг, а начаса да дойде при нея. Като съгледал вестителя, Ланселот много се зарадвал и му казал да се върне в двореца: самият той скоро щял да го последва. Сетне се облякъл и натъкмил, ала не преставала да го гложди една мисъл: как да проникне в двореца, без никой да го забележи. Решил да се посъветва за това с Боорт. Той обаче му се примолил в името на Господ Бог да не постъпва така.
— Ако отидеш там, чакат те големи неприятности. Казва ми го сърцето, което никога не се е бояло за теб, ала сега е свито от притеснение.
Ланселот му отговорил, че за нищо на света няма да се откаже от възможността да се види с кралицата.
— Сеньор — рекъл тогава Боорт, — щом си решил да отидеш, ще ти кажа откъде да минеш. Виждаш ли онази градина, която стига чак до покоите на кралицата? Тръгни през нея и ще намериш най-скритата и безлюдна пътека към двореца, която ми е известна. Умолявам те обаче, в името на Господ Бог, вземи на всяка цена меча със себе си!
Ланселот се вслушал в съветите на Боорт. Влязъл в градината, простираща се до двореца на крал Артур, и поел по малка пътечка през нея. Когато обаче се приближил към кулата, Агравен, който бил разположил навсякъде свои съгледвачи, вече знаел за неговото пристигане, защото едно момче от прислугата му казало: „Сеньор, месир Ланселот пристига оттук!“ Агравен му заповядал да млъкне и отишъл до прозореца, гледащ към градината. Погледът му веднага паднал върху Ланселот, който с голяма бързина се носел към двореца. Повикал тогава неколцината рицари, които бил събрал за целта, и им посочил през прозореца Ланселот с думите:
— Ето го и него! Само гледайте, като влезе в стаята, да не го изпуснете!
Те му отвърнали, че е невъзможно да им избяга, защото ще го изненадат съвсем гол.
Що се отнася до Ланселот, който изобщо не подозирал за приготвената му клопка, той се добрал до вратата на стаята, през която се влизало откъм градината, отворил я, промъкнал се вътре и от стая в стая стигнал до покоите на кралицата, където тя го очаквала.
Озовал се веднъж при нея, той залостил вратата зад себе си, сякаш по волята на случая не му било писано да бъде убит. Сетне се събул, съблякъл се и си легнал при кралицата.
Ала не минало много време, и ето че пред вратата се събрали помощниците на Агравен, дебнещи сгода да го заловят. Като я намерили залостена, те останали много изненадани, разбирайки, че всичките им кроежи са пропаднали. Попитали Агравен как да влязат, а той им наредил да изкъртят вратата, защото друг начин да се проникне вътре, нямало.