— Ха! Господи, наистина твърде дълго съм живял! Ах, смърт, ако закъснееш още малко, ще те упрекна, че си ужасно мудна! Ах, Гахериет, ако ми е съдено да умра от мъка, ще умра най-вече заради теб. Мили племеннико, какво нещастие е, че е бил изкован някога този меч, с който си бил посечен, и дано същата злочестина да споходи онзи, който те е посякъл. Съсипа той и мен, и целия ми род!
Сетне го целунал по очите и устата, както бил целият окървавен, и потънал в такава скръб, че всички, които го виждали, не можели да сдържат удивлението си. Впрочем нямало наоколо човек, който да не е опечален, тъй като всички изпитвали към Гахериет голяма любов.
Привлечен от виковете в града, месир Говен излязъл от своя дом, мислейки, че по всяка вероятност кралицата вече е мъртва и тази всеобща скръб е за нея. Като се озовал насред улицата и хората го забелязали, първите, които го видели, му казали:
— Месир Говен, ако искаш да видиш пределите на своето нещастие и крушението на своя род, качи се веднага в двореца и там ще откриеш най-голямата злочестина, която някога те е сполетявала.
Месир Говен много се притеснил от тези думи, но не казал нищо, а тръгнал да слиза по улиците с наведена глава, без да му мине през ума, че скръбта на хората е за неговите братя, защото все още не знаел какво се е случило, а мислел, че става дума за кралицата. Вървейки по улиците, той се озъртал наляво и надясно, и единственото, което виждал, били разплаканите хора — и млади, и стари. Всички те, щом го разпознавали, казвали едно и също:
— Ах, месир Говен, иди да видиш своята голяма злочестина!
Като си дал сметка, че всички му казват едно и също, тревогата му се увеличила, но не посмял да я изрази явно. Когато пристигнал в двореца, видял, че присъстващите са до един опечалени, сякаш всички принцове на света са мъртви. Ето че се появил и кралят, който, виждайки монсеньор Говен да идва, казал:
— Говен, Говен, ела да видиш общата ни злочестина — и твоята, и моята. Тук лежи мъртъв твоят брат Гахериет — най-храбрият воин от нашия род.
И показал окървавеното тяло на Гахериет, което той притискал в прегръдките си. Като чул тези думи, месир Говен не намерил сили да отговори и дума, нито да се удържи прав, ала сърцето му не издържало и той паднал в несвяст. От своя страна бароните били много натъжени от случилото се и дори си казвали един на друг, че никога повече няма да изпитат радост в живота си. Като видели обаче монсеньор Говен да се строполява на пода, те се впуснали да го вдигнат и заплакали с горчиви сълзи над неподвижното му тяло.
— Господи — жалвали се те, — какви поражения навсякъде около нас!
Като дошъл на себе си, месир Говен се изправил и се завтекъл към трупа на мъртвия Гахериет. Грабнал го той от ръцете на краля и го притиснал към гърдите си, обсипвайки го с целувки. В този миг сърцето му отново не издържало и той паднал на пода, оставайки в несвяст по-дълго и от преди. След повторното си свестяване Говен седнал, държейки тялото на брат си, след което започнал да го оглежда. Като видял колко жестоко е посечен, той възкликнал:
— Ха! Драги братко, прокълната да бъде ръката, която е дръзнала да те посече! Мили обични братко, как силно те е мразел онзи, който ти е нанесъл такъв страшен удар! Ох, братко, що за сърце е имал той да те лиши от живота? Мили обични братко, как е могла да допусне Съдбата тази така грозна, така злодейска смърт, след като те бе надарила с всички върховни достойнства? Та тя бе толкова ласкава, така благосклонна към теб! Качила те бе най-отгоре на своето колело! Драги братко, виждам, това тя е сторила, за да убие мен и за да умра аз от мъка по теб. Да, аз имам пълното право да умра, нещо повече, ще се стремя към смъртта, след като видях, че твоята смърт вече е дошла. У мен вече няма желание да живея, освен докато не отмъстя на онзи вероломен подлец, който ти причини всичко това.
Такива думи редял месир Говен. Щял да продължи да окайва съдбата на брат си, ала сърцето му се свило толкова силно, че не могъл повече нищо да каже. След като задълго запазил мълчание в неописуемата си мъка, той обърнал поглед надясно и забелязал Герехет и Агравен да лежат върху щитовете, на които били донесени от бойното поле. Като ги видял, той тутакси ги разпознал и извикал на висок глас, така че всички да го чуят: