Стоян Атанасов
Смъртта на крал Артур
Пролог22
Когато книжовникът Уолтър Мап записал по най-добрия според неговите разбирания начин Премеждията на Светия Граал*23, владетелят крал Хенри**24 изказал мнението, че стореното от Уолтър Мап няма да е достатъчно, ако не опише и края на хората, които били герои на разказа му, а също и смъртта на рицарите, чиито подвизи бил прославил в своята книга. Това било и причината, поради която месир Мап се заел да напише тази последна част. Той я присъединил към своето съчинение и я нарекъл Смъртта на крал Артур, защото в края й е описано как крал Артур бил ранен в битката при Солсбъри и как се разделил с Жирфлет***25, който бил негов дългогодишен съратник и последният човек, видял го все още жив.
Ето така месир Уолтър предприел да напише тази последна част от своето произведение.
Първа част
Лудостта на влюбените26
I
Първите подозрения на Артур
Когато пристигнал в град Камелот от тъй далечните земи, каквито са тези на Йерусалим, Боорт бил посрещнат там с неописуема радост — до такава степен и мъжете, и жените в него отдавна копнеели да го видят отново. Ала когато разказал за смъртта на Галаад и Персевал, целият двор изпаднал в голяма скръб. После обаче малко по малко всички, доколкото могли, възвърнали доброто си настроение.
Тогава кралят наредил да бъдат записани приключенията, които участниците в търсенето на Светия Граал били разказали при завръщането си в двора му*27. Сетне по някое време рекъл: — Сеньори, дайте си сметка колцина от нашите съратници изгубихме в това търсене.
Като се заели да ги преброят, те видели, че липсват тридесет и двама души и че сред покойниците няма дори един, който да е убит на бойното поле.
Тъй като до краля достигнали ширещите се слухове, че месир Говен бил убил твърде голям брой хора, той го повикал при себе си и му рекъл:
— Говен, в името на клетвата, която ти положи пред мен, когато те произведох в рицарски сан, настоявам да ми отговориш на всички въпроси, които ще ти задам.
— Сеньор — отвърнал монсеньор Говен, — понеже ме призоваваш толкова настоятелно, аз поемам задължението да не те излъжа по никакъв начин, ако ще с цената на най-големия позор, който рицар би могъл да претърпи в твоя двор.
— Тогава ще те запитам — продължил кралят — колко рицари мислиш, че си убил със собствената си ръка по време на това търсене.
Монсеньор Говен се замислил за малко, което дало повод на краля да каже:
— Кълна се в главата си, държа да се осведомя за това, защото мнозина разправят, че си избил невероятен брой хора.
— Сеньор — отговорил монсеньор Говен, — виждам, че искаш да се убедиш в моето голямо злотворство. Добре, ще ти разкажа, понеже виждам, че трябва да го сторя. Истината е, че убих със собствената си ръка осемнадесет души. И не защото бях най-добрият рицар сред всички останали, а защото злощастието се стовари върху мен с далеч по-голяма сила, отколкото върху останалите ми съратници. Стигна се дотам не заради рицарските ми достойнства, а заради греховността*28 ми. Ето, успя да ме накараш да призная моя позор.
— Така е, драги племеннико — рекъл кралят, — всичко това е било истинско злощастие и аз знам добре, че те е сполетяло заради собствените ти грехове, ала все пак ми кажи ти ли уби крал Бодемагю**29.
— Сеньор — отвърнал Говен, — няма съмнение, че аз го убих. Нищо, което съм извършил през целия си живот, не ми тежи толкова, колкото това.
— Да, драги племеннико — отново се съгласил кралят — не е за чудене, че ти тежи. То и на мен все още много ми тежи, понеже от това моят двор претърпя по-тежки щети, отколкото от смъртта на четиримата най-видни участници в търсенето.
22
Тук следваме номерирането на фрагментите според изданието, редактирано от Жан Фрапие. Обяснителните бележки в края на книгата започват с номера на фрагмента, а броят на звездичките след този номер отговаря на реда на бележката в съответния фрагмент. — Б.р.
23
Пролог* Името Уолтър Мап очевидно е литературна мистификация. До нея анонимният автор прибягва и в края на романа. Уолтър Мап, английски духовник и висш служител в двора на Хенри II Плантагенет, умира през 1209 или 1210 г. Автор е на съчинението
24
Пролог** Хенри II Плантагенет, съпруг на Алиенора Аквитанска и крал на Англия от 1154 до 1189 г., превръща своя двор в най-значителния за времето център на литературата и изкуствата. В обкръжението и под меценатството на Хенри II работят видни английски и нормандски книжовници: Джон от Солсбъри, Гервас от Тилбъри, Томас Бекет, Вас, Мари дьо Франс, Беноа дьо Сент Мор и др.
25
Пролог*** Жирфлет, рицар на Кръглата маса. Появява се като епизодичен герой в редица рицарски романи. Най-значителната му роля е в настоящата творба: след битката в Солсбъри и смъртоносната рана, която Артур получава, Жирфлет остава до последния миг на краля. Той изпълнява, макар и с нежелание, последната воля на Артур — да хвърли меча му Ескалибур в морето, за да не попадне славното оръжие в недостойни ръце (§ 192–193).
26
Заглавията на главите и частите са заимствани в голямата си част от изданието
27
2* Романната фикция конструира сложен механизъм за достоверност на разказа. Повествованието приема формата на верижно свидетелство: Боорт и останалите участници в търсенето на Граала разказват своите преживелици като очевидци; дворът на Артур е обществото, което слуша за пръв път разказите и където те ще бъдат записани като хроника по заръка на краля.
28
3* Романът продължава християнската перспектива, поета от
29
3** Бодемагю, крал на Гор и баща на Мелеаган в романа на Кретиен дьо Троа