С това разговорът между двете страни приключил. Кралят се отправил към шатрите, съпроводен от кралицата. И двамата излъчвали такава радост, сякаш господ Бог бил слязъл сред тях. Воините от кралската войска също били на върха на щастието. Същото обаче не можело да се каже за хората от замъка, които изглеждали безкрайно натъжени, виждайки, че техният господар е по-мрачен и унил от когато и да било.
Като слязъл от коня, Ланселот дал заповед на своите хора да приготвят такъмите и сандъците с намерението да потеглят на път още на следващия ден, за да се доберат до морето и да преминат отвъд в земята на Гон.
Ланселот повикал един оръженосец на име Канахин и му казал:
— Вземи моя щит от онази стая и върви право в Камелот. Занеси го в голямата църква „Сент Етиен“ и го остави там на видно място, така че всички, които го забележат, да запазят спомена за необикновените подвизи, които съм извършил в тази страна. Знаеш ли защо отдавам подобна почит на това място? Защото в тази църква бях посветен в рицарски сан. Това е и причината да обичам този град повече от всеки друг. Поради всичко това искам моят щит да стои там, все едно че стоя аз, защото не знам дали след като напусна тази страна, съдбата ще ме доведе отново в Камелот.
Младежът понесъл щита, а Ланселот изпратил и други слуги с четири товарни коня, натоварени с дарове, за да се молят свещениците за него и да украсят с тях своята църква. Когато пристигнали в Камелот, пратениците на Ланселот били приети с радост както заради даровете, които носели, така и заради щита, който свещениците окачили по средата на църквата на сребърна верига, сякаш бил свещена реликва. Като научили за това, местните жители се стекли, за да го видят, възприемайки появата му като истински празник. Мнозина плачели, задето Ланселот си бил отишъл.
Ала сега разказът престава да говори за тях и се връща към Ланселот и неговите другари.
Тук разказът продължава с това, че след като кралицата била върната на крал Артур, Ланселот напуснал замъка „Стражата на Радостта“. С разрешението на краля той преотстъпил замъка на един свой дългогодишен съратник при условия, позволяващи му да получава доходите от него до края на живота си, независимо в коя страна се намира.
Когато Ланселот се отправил на път със своята дружина, хората му се преброили и установили, че са приблизително четиристотин рицари, без да се броят оръженосците и носачите, съпровождащи ги както пеша, така и на коне. С пристигането си на морския бряг Ланселот се качил на един от очакващите ги там кораби, а на отплаване насочил поглед към земята, дарила го с толкова благодеяния и почести. От вълнение цветът на лицето му често се сменял, от гърдите му се изтръгвали дълбоки въздишки и сълзи напирали в очите му. Дълго останал той в това състояние, а накрая промълвил толкова тихо, че бил чут единствено от Боорт:
— Ах, благословена страна, изпълнена с всевъзможни богатства, моята душа и животът ми остават изцяло в теб! Бъди благословена от устата на Оногова, Когото наричат Иисус, благословени да са и всички, които живеят в теб — и приятели, и неприятели. Мир да царува сред тях! Покой да има навсякъде! Радости Бог да им праща, по-големи от моите! Победи и почести да им дава срещу враговете, замислящи зло срещу тях! Несъмнено така и ще бъде, защото никой не би могъл да живее в една толкова благата страна, без да бъде щастлив като никой друг. Твърдя това от свой личен опит, защото за времето, което прекарах в нея, аз изпитах такова щастие, каквото не бих изпитал на никоя друга земя.
Такива били думите, изречени от Ланселот при напускането на кралство Логрия. Докато можел да вижда очертанията на страната, очите му се взирали в нея, а когато я изгубил от поглед, се прибрал в каютата си, за да си легне, изпълнен с дълбока тъга — толкова голяма, че предизвиквала състраданието на всички, станали свидетели на чувствата му. И тази тъга не го напуснала през цялото плаване.
Щом слезли на отвъдния бряг, той се качил на седлото, последван от своите другари. Яздили, докато се озовали в окрайнината на една гора. Там Ланселот слязъл от коня и дал заповед да разпънат шатрите, за да пренощуват на това място. Хората, задължени да вършат тази работа, бързо изпълнили нареждането му. Така той прекарал нощта в шатрата си. На другия ден отново поел на път, докато най-сетне се озовал в своите владения. При вестта за появата му местните жители наизлезли на пътя и го посрещнали с ликуване, тъй като бил техен господар.