Такова било обещанието, което кралят дал на монсеньор Говен — обещание, което той не бил в състояние да изпълни.
След Великден, с настъпването на новия сезон, когато зимните студове отстъпват място на пролетната мекота, кралят свикал своите барони и заповядал да подготвят корабите за преминаване отвъд морето. Сборът на войските бил извършен в Лондон.
Когато вече били готови да потеглят на поход, месир Говен попитал своя вуйчо:
— Сеньор, на кого ще повериш охраната на госпожа кралицата?
Докато кралят размишлявал, напред се изстъпил Мордред и казал:
— Сеньор, ако ти е угодно, аз бих могъл да остана, за да я пазя, и можеш да бъдеш уверен, че така тя ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото ако с това се заеме всеки друг.
Кралят отвърнал, че на драго сърце приема предложението му: съгласен е да остане, при положение че ще се грижи за нея, както се грижи за собствения си живот.
— Сеньор — уверил го Мордред, — заклевам се, че ще я пазя също толкова ревностно, колкото пазя самия себе си.
Тогава кралят хванал Гениевра за ръка и му я поверил, като му заповядал да я пази така предано, както подобава един васал да закриля съпругата на своя суверен. Така Мордред се заел с нейната охрана.
Кралицата обаче била много разгневена, че била поверена на този човек. Познавайки добре лошотията и вероломството му, тя си казвала, че не може да очаква от него нищо друго освен неприятности. Ала това, което той й причинил, надминавало дори въображението й.
Кралят поверил на Мордред и ключовете от своите съкровищници, така че ако му потрябва злато или сребро, когато стъпи в кралство Гон, Мордред да може да му изпрати достатъчно количество от едното или другото. Наред с това обявил на своите поданици, че им нарежда да изпълняват всичко, което Мордред поиска от тях, и дори ги накарал да се закълнат върху светините, че ще се подчиняват на всяка негова заповед. Поданиците му положили тази клетва, за която впоследствие кралят бил принуден горко да се разкайва, защото тя довела до поражението му в равнината край Солсбъри, където се състояла битката на живот и смърт, описана в настоящия разказ*93.
След това кралят с многобройна компания от храбри воини напуснал Лондон и се отправил към морето. Съпроводила го кралицата, без да се съобразява дали той иска това, или не.
Когато настанал часът да се качват по корабите, тя била обзета от голяма мъка и докато той я целувал, му казала през сълзи:
— Сеньор, дано Господ Бог да те отведе дотам, докъдето искаш да стигнеш, и да те върне здрав и читав при мен! Да знаеш, че никога не съм изпитвала толкова голям страх за теб, какъвто изпитвам в този миг. Каквото и да се случи при завръщането ти, моето сърце ми казва, че няма да се видим никога повече.
— Ще се видим, кралице, стига това да е угодно на Бог! — окуражил я Артур. — И недей да таиш страх или съмнения, защото страхът няма да ти донесе нищо добро.
Сетне се качил на своя кораб и платната били опънати, за да се издуят от силата на ветровете. Опитните моряци били готови да изпълнят задълженията си. За кратко време бризът отдалечил флотата от брега и не след дълго тя вече плавала в открито море. За щастие случили на попътни ветрове, така че много бързо достигнали отсрещния бряг, за което отправили благодарността си към Господ Бог.
С пристигането кралят дал заповед да разтоварят корабите и да опънат шатрите в близост до брега, защото искал да си отпочине от пътуването. Заповедите му тутакси били изпълнени. Така кралят прекарал нощта в равнината недалеч от морския бряг.
На сутринта, преди да тръгне към вътрешността, кралят наредил да извършат преброяване на войската: оказало се, че се състои от четиридесет хиляди души. Сетне множеството потеглило на път и скоро навлязло в пределите на кралство Беноик. В него обаче Артур и хората му не намерили нито един западнал замък, защото Ланселот се бил погрижил всички да бъдат поправени и обновени.
При навлизането си в Беноик кралят свикал своите приближени, за да се посъветва какви да бъдат следващите им действия.
— Сеньор — пръв взел думата месир Говен, — да се отправим право към град Гон, където се намират крал Боорт, Лионел, Ланселот и Хектор с най-боеспособните части от тяхната войска. Ако имаме късмет да ги изненадаме, можем лесно да приключим с тази война.
— За Бога — възразил му Ивен, — ще бъде истинска лудост да се насочим право към този град, защото в него са съсредоточени всички войски на кралството. Според мен много по-уместно ще е да разрушим най-напред крепостите и градчетата в близост до столицата, за да няма от какво да се притесняваме, когато се заемем с обсадата й.