Кралят бил съкрушен от тази смърт, която толкова го разстроила, че не знаел какво да прави. Честите му припадъци накарали бароните да се притеснят, че може да умре в ръцете им. Затова го пренесли в съседна зала, където нямало да вижда мъртвото тяло на Говен, мислейки си, че докато е пред очите му, риданията и воплите му няма да спрат.
През целия ден дворецът се огласял от такива стенания край мощите му, че нямало да се чуе дори ако Божия гръмотевица паднела от небето. И мъже, и жени плачели заедно, сякаш ставало дума за техен близък роднина. Впрочем в това нямало нищо чудно, защото месир Говен бил най-обичаният от всички хора. На тленните му останки били оказани всички възможни почести, тялото му било загърнато в копринен саван, покрит със златни бродерии и скъпоценни камъни.
През нощта запалили такова огромно количество свещи, че отвън замъкът изглеждал, сякаш е обхванат от пожар. Призори на другия ден крал Артур, все още съкрушен и разстроен, събрал при себе си сто рицари, на които наредил да се въоръжат. После заповядал да приготвят носилка, върху която да бъде положено тялото на монсеньор Говен. Накрая им казал:
— Ще отнесете моя племенник в Камелот и ще го погребете, както той пожела, в гробницата на Гахериет.
Докато изричал тези думи, той ридаел така силно, че присъстващите се чувствали нажалени колкото заради смъртта на монсеньор Говен, толкова и заради неговата скръб.
Сетне стоте рицари се качили на конете. Повече от хиляда други се присъединили към процесията. Всички вървели зад мъртвото тяло на Говен и викали:
— Ах, храбри рицарю, ти бе тъй верен, тъй благороден, тъй добър! Прокълната да е Смъртта, която те отне от нас!
Така цял един народ вървял и плачел зад тялото на монсеньор Говен. След като го изпроводил далеч извън града, кралят се спрял и казал на хората, които трябвало да го откарат:
— Не мога да се отдалечавам повече. Продължавайте пътя си до Камелот и свършете онова, което ви заръчах.
Сетне потеглил обратно, съсипан от мъка.
— Ех, сеньори — обърнал се той към хората от свитата си, — дошло е време да решите какво ще правите занапред, след като загубихте онзи, който ви беше и баща, и щит във всички несгоди и премеждия. Господи! Колко ме е страх, че в най-скоро време ще усетим колко много ни липсва!
Така говорел кралят, докато се връщал обратно.
Пратениците на краля, съпровождащи тялото на монсеньор Говен, яздили през целия ден, докато пристигнали в замък, наречен Белое. Господар му бил един рицар, който недолюбвал монсеньор Говен и в миналото стигал до предателства спрямо него, воден от ревност, защото виждал, че е по-добър рицар от него. Хората от кортежа слезли от конете си пред замъка на местния владетел. Сред тях нямало и един, който да не изпитва дълбока скръб в сърцето си.
Дамата от замъка ги попитала кой е рицарят, когото пренасят. Те отвърнали, че това е месир Говен, племенникът на крал Артур. Като чула това име, тя се затичала като обезумяла към тленните му останки и припаднала над тях. След като се свестила, заридала и занареждала:
— Ах, месир Говен, какво безкрайно нещастие е твоята смърт, особено за дамите и госпожиците! С нея изгубвам повече от всяка друга жена, защото губя мъжа, когото съм обичала най-силно на света. Нека всички присъстващи знаят, че съм обичала единствено него и не ще обикна никой друг мъж, колкото и дълго да живея*108.
При тези думи господарят на замъка напуснал залата, вбесен от страданията, на които съпругата му давала воля. Изтичал той до една стая, грабнал меча си, отправил се към носилката на Говен и ударил жена си, както била наведена над трупа му, с такава сила, че й отсякъл рамото на дълбочина половин стъпка. Тя извикала:
— Ах, месир Говен, умирам заради теб! Сеньори, които сте тук, в името на Господ, моля ви да пренесете и моето тяло, закъдето сте понесли и неговото: всички, които ще виждат нашите гробове, ще знаят, че съм умряла заради него.
Рицарите така и не чули добре думите на дамата, защото били много покъртени, че е загинала при такива нещастни обстоятелства. Без да се колебаят, те се нахвърлили върху местния владетел и изтръгнали меча от ръцете му. Един от тях му извикал гневно:
— Сеньор рицарю, ти ни нанесе голямо оскърбление, убивайки така безпричинно тази дама, и то пред очите ни. Мисля, и дано Господ да ми е на помощ, че никога повече не ще удариш дама, без да си спомниш за това!
108
174* Никой друг текст не споменава за любовта на дамата от Белое към Говен. Неочакваната поява на този персонаж вероятно е продиктувана от стремежа на автора да вмъкне в повествованието фигура, симетрична на госпожицата от Ескалот. Тук обаче формалната симетрия влиза в разрез с психологическата правдивост.