— Да пукна, ако разбирам нещо. Все пак е утеха, че и вие сте в моето положение. Не обичам да се чувствам като последен глупак.
Гостът ни се отдалечи, а аз се върнах при детектива.
— Поаро — попитах, — каква беше тази работа с възрастта на преследвача?
— Не се ли досещате? Горкият ми Хейстингс! — засмя се той и съчувствено поклати глава. — Какво мислите за разговора ни изобщо?
— Не разполагаме с много факти… Трудно ми е да преценя. Ако знаехме повече…
— Но дори и малкото, което знаем — не ви ли навежда на определени мисли, mon ami?
Звънът на телефона ме избави от позора да призная, че разговорът не ме е навел на никакви хипотези. Вдигнах слушалката.
Чух делови и ясен женски глас:
— Обажда се секретарката на лорд Еджуеър. Лордът съжалява, че трябва да отложи срещата си с мосю Поаро утре сутринта. Налага му се спешно да замине за Париж. Би могъл да отдели няколко минути на мосю Поаро в 12.15 днес, стига това да не причини някакво неудобство, разбира се.
Посъветвах се с Поаро.
— Но, разбира се, приятелю, ще отидем днес.
Предадох думите му на дамата.
— Много добре, сър, значи в 12.15 — отговори делово тя и затвори.
Срещата
С Поаро пристигнахме в дома на лорд Еджуеър на Риджънт Гейт, нетърпеливи и превъзбудени. Не притежавах склонността на Поаро „да психологизирам“, но няколкото изречения, с които лейди Еджуеър бе описала лорда, събудиха любопитството ми. С нетърпение очаквах срещата, за да проверя собствената си преценка.
Домът бе внушителен — чудесна привлекателна постройка, макар и малко мрачна. Нямаше цветя по прозорците, нито каквато и да е украса.
Веднага ни отвориха. За наша изненада не бяхме посрещнати от възрастен беловлас иконом, който би бил в унисон с вида на дома. Тъкмо обратното — отвори ни красив младеж, най-красивият, когото някога съм виждал. Висок, с руса коса, той спокойно би могъл да послужи като модел за скулптура на Хермес или Аполон. За разлика от привлекателната му външност обаче неговият тих, мек глас издаваше женственост, което не ми се понрави. Беше наистина странно, но той ми напомняше на някого, когото бях виждал наскоро, но на кого — за нищо на света не можех да си припомня.
Попитахме за лорд Еджуеър.
— Оттук, моля.
Поведе ни през преддверието, покрай стълбището и спряхме пред една врата в задния му край.
Той я отвори и съобщи за нас със същия глас, към който вече изпитвах инстинктивно недоверие.
Стаята, в която влязохме, беше нещо като библиотека и стените й бяха покрити с рафтове с книги. Тъмните мебели впечатляваха с изискаността си, докато столовете изглеждаха твърде официални и неудобни.
Лорд Еджуеър стана да ни посрещне — беше висок мъж около петдесетте, с тъмна, прошарена коса, слабо лице и саркастична усмивка. Изглеждаше злонравен и намусен, а очите му излъчваха някаква особена потайност. Реших, че в тях има нещо твърде непривично.
Поведението му беше строго официално.
— Мосю Еркюл Поаро? Капитан Хейстингс? Моля, седнете.
Седнахме. В стаята беше хладно. През единствения прозорец се процеждаше съвсем малко светлина и целият този сумрак правеше хлада още по-осезаем.
Лордът вдигна писмо с почерка на приятеля ми.
— Името ви, мосю Поаро, ми е познато, разбира се. Има ли човек, който да не го знае? — Поаро се поклони на комплимента. — Не виждам обаче какво общо имате с тази работа. Пишете, че искате да се срещнете с мен от името — той направи кратка пауза — на съпругата ми.
Лордът произнесе последните думи по особен начин — сякаш му струваха върховно усилие.
— Така е — потвърди приятелят ми.
— Доколкото знам, вие се занимавате с разрешаване на загадките около различни престъпления, нали така, мосю Поаро?
— На проблеми, лорд Еджуеър. Разбира се, някои от тях са свързани с престъпления. Но съществуват и друг вид проблеми.
— Несъмнено. И какъв е проблемът тук?
Сарказмът в думите му този път беше съвсем недвусмислен, но Поаро не му обърна внимание.
— Имам честта да се явя пред вас по молба на лейди Еджуеър — започна. — Лейди Еджуеър, както навярно ви е известно, желае развод.
— Знам го много добре — изрече лордът хладно.
— Нейното желание е да обсъдим този проблем.
— Няма какво да се обсъжда.
— Значи отказвате, така ли?
— Да отказвам? В никакъв случай.