Поаро очакваше всичко друго, но не и това. Много рядко съм го виждал изненадан, но този път случаят явно беше такъв. Видът му беше почти комичен — зяпнал от почуда, с разперени ръце и вдигнати вежди — точно като герой от комикс.
— Comment? — промълви с усилие. — Добре ли чух? Вие не отказвате?
— Трудно ми е да проумея вашата реакция, мосю Поаро.
— Ecoutez10, вие наистина ли желаете да се разведете със съпругата си?
— Определено. Тя го знае отлично, защото й го написах в писмото.
— Вие сте й го написали?
— Да, преди шест месеца.
— Нищо не разбирам. Не разбирам абсолютно нищо.
Лорд Еджуеър не отговори.
— Беше ми обяснено, че вие сте принципно против развода.
— Не смятам, че моите принципи са ваша работа, мосю Поаро. Вярно е, че не се разведох с първата си жена. Съвестта ми не го позволи. Вторият ми брак обаче, признавам съвсем искрено, беше грешка. Когато жена ми предложи да се разведем, отказах категорично. След шест месеца тя ми писа отново, като настояваше за същото. Мисля, че иска да се омъжи отново — за някакъв филмов актьор или нещо подобно. Междувременно схващанията ми по този въпрос се бяха променили. Изпратих й писмо до Холивуд, в което й го съобщих. Сега ми е трудно да си обясня вашето присъствие тук. Навярно става въпрос за пари.
В последните му думи отново прозвучаха презрение и насмешка.
— Твърде любопитно — измърмори Поаро. — Твърде любопитно. Има нещо в цялата история, което изобщо не мога да разбера.
— Що се отнася до пари — продължи лордът, — нямам никакво намерение да предприемам каквото и да е. Съпругата ми ме напусна по собствено желание. Ако иска да се омъжва за друг, давам й пълната свобода да го стори. Но не виждам защо трябва да иска от мен дори и едно пени, а тя наистина няма и да получи нищо.
— Изобщо не е ставало въпрос за финансови претенции.
Лорд Еджуеър вдигна вежди.
— Джейн явно се омъжва за голям богаташ — процеди той цинично.
— Тук явно има нещо, което не проумявам — въздъхна Поаро. Беше озадачен и намръщен от усилената мисловна дейност. — Научих от лейди Еджуеър, че многократно е наемала адвокати да преговарят с вас.
— Вярно е — потвърди сухо лордът. — Английски адвокати, американски адвокати, какви ли не адвокати, до най-големите негодници. Накрая, както вече споменах, ми писа лично.
— И в началото вие сте й отказали.
— Точно така.
— Но след като сте получили писмото й, променяте решението си. Бих искал да ми отговорите защо, лорд Еджуеър.
— Писмото й няма нищо общо с това — реагира остро лордът. — Просто промених възгледите си и това е всичко.
— Доста внезапна промяна.
Не последва отговор.
— Кое точно ви накара да промените мнението си, лорд Еджуеър?
— Това съвсем не е ваша работа, мосю Поаро. Не желая да го обсъждам. Да речем, че с течение на времето съм разбрал ползата да сложа край на една — простете за израза — унизителна връзка. Вторият ми брак беше грешка.
— И съпругата ви твърди същото — тихо каза Поаро.
— Нима?
За миг в очите му се появи странен блясък, но веднага изчезна.
Лордът стана и след като си казахме довиждане, той като че ли се поотпусна.
— Извинете ме за отменената среща, но ми се налага утре спешно да замина за Париж.
— Но моля ви се! Моля ви се!
— Става въпрос за разпродажба на предмети на изкуството. Отдавна желая да притежавам една малка статуетка — наистина съвършено произведение — макар че навярно ще ви се стори зловеща. Но на мен зловещото винаги ми е допадало. Просто имам по-особен вкус.
На лицето му отново се появи онази саркастична усмивка. Междувременно бях успял да хвърля поглед към книгите от по-близките лавици. Сред тях забелязах мемоарите на Казанова, книга за живота на маркиз Дьо Сад, друга за изтезанията през Средновековието.
Спомних си как бе потръпнала Джейн Уилкинсън, когато разказваше за съпруга си. Реакцията й бе толкова искрена, че отхвърляше всякакво съмнение за актьорски трик. Запитах си що за човек е Алфред Св. Винсънт Марш, четвърти барон Еджуеър.
Той се сбогува с нас извънредно учтиво и натисна звънеца. Излязохме. Икономът с осанка на гръцки бог ни чакаше в преддверието. Вече затварях вратата на библиотеката зад себе си, когато нещо ме накара да хвърля поглед навътре. Едва не извиках от изненада.
От любезната усмивка нямаше и следа — устните на лорда бяха опънати назад и оголваха зъбите му чак до венците, а очите му горяха трескаво в безумна ярост.