Вече не се питах защо го напуска и втората му жена. Все пак се учудих на способността му да се владее. Как бе успял през целия този разговор да запази ледено самообладание и да демонстрира непреднамерена любезност!
Тъкмо бяхме стигнали изхода, когато от дясната ни страна се отвори врата. Показа се девойка, която се стъписа при срещата си с нас.
Беше висока и стройна, с черна коса и бяло лице. Очите й, тъмни и уплашени, за миг срещнаха моите. Почти в същия миг тя потъна обратно в стаята, сякаш бе сянка.
След секунда се озовахме на улицата. Поаро спря първото такси и поръча на шофьора да кара към Савой.
— Е, Хейстингс — каза той, като премигваше с очи, — срещата изобщо не протече така, както си представях.
— Да, наистина. Странна птица се оказа лордът! — Разказах му какво видях на излизане от библиотеката.
Поаро поклати глава бавно и замислено.
— Допускам, че той е на границата на лудостта, Хейстингс. Уверен съм, че се занимава с какви ли не необичайни прегрешения и че зад тази фасадата на ледено безразличие се крие дълбоко вкоренена жестокост.
— Нищо чудно, че и двете му съпруги са го оставили.
— Имате право.
— Поаро, видяхте ли на излизане една девойка — тъмнокоса, с бледо лице?
— Да, mon ami. Изплашена и нещастна млада дама.
Гласът му прозвуча тъжно.
— Коя ли е тя?
— Вероятно дъщеря му.
— Наистина се страхуваше от нещо — казах бавно. — Такъв дом навярно е твърде мрачно място за едно младо момиче.
— Прав сте. А, пристигнахме, mon ami. Да побързаме да съобщим на лейди Еджуеър добрите новини.
Джейн си беше в хотела. След като й телефонира, администраторът ни уведоми, че ни очакват. Едно пиколо ни придружи до вратата на апартамента й.
Отвори ни спретната жена на средна възраст с очила и прилежно подредена побеляла коса. Откъм спалнята долетя гласът на Джейн:
— Елис, мосю Поаро ли е? Покани го да седне. Обличам си нещо и идвам веднага!
„Нещото“, което Джейн Уилкинсън носеше, бе ефирен пеньоар, който като че ли целеше повече да покаже, отколкото да прикрие. Тя влезе и изрече нетърпеливо:
— Е, добре ли мина всичко?
Поаро стана и поднесе устни към ръката й.
— Точно така, мадам, всичко е добре.
— Как… какво искате да кажете?
— Лорд Еджуеър е напълно съгласен на развод.
— Какво?
Ако появилото се на лицето й изумление не беше истинско, бях готов да я призная за най-голямата актриса, която съм срещал.
— Мосю Поаро! Вие успяхте! И то от първия път! О, боже, вие сте гениален. И как, за бога, го направихте?
— Мадам, тези ваши комплименти са незаслужени, тъй като още преди шест месеца съпругът ви е оттеглил отказа си за развод в специално писмо до вас.
— Добре ли ви разбрах? Писмо? Къде е то?
— Доколкото разбрах, тогава все още сте били в Холивуд.
— Но аз не съм го получила! Трябва да се е загубило. Само като си помисля как съм се побърквала от мислене, как съм се страхувала и притеснявала през цялото това време!
— Лорд Еджуеър смята, че възнамерявате да се омъжвате за актьор.
— Естествено. Аз му го казах — усмихна се тя като доволно дете. После изведнъж на лицето й се появи тревога. — Мосю Поаро, нали не споменахте нищо за мен и за херцога?
— Не, моля ви се. Аз съм дискретен. Това би било опасно, нали?
— Вижте, характерът му е много особен, много подъл. Женитбата ми за Мъртън може да му се стори нещо прекалено изискано за мен и нищо чудно да се опита да ни попречи. Докато филмов актьор звучи съвсем различно. Но, господа, независимо от всичко аз съм направо изумена! А ти, Елис? Не се ли изненадваш?
До този момент прислужницата бе влизала и излизала от спалнята, прибирайки различни връхни дрехи, намятани по облегалките на фотьойлите. Имах чувството, че през цялото време бе надавала ухо към разговора ни. Сега се оказа, че е довереница на Джейн.
— Изненадана съм, госпожо. Лордът явно доста се е променил оттогава — злобно подхвърли прислужницата.
— Сигурно е така.
— Явно неговото становище ви е непонятно. То ви озадачава, така ли? — заинтересува се Поаро.
— Да си призная — да. Но има ли смисъл да се притесняваме за такова нещо? Какво ме е грижа защо се е съгласил, след като вече е казал „да“?