— Не ми отговорихте — каза след малко. — Щом всичко е наред, тогава защо дойдохте при мен?
— Защото чух, че вчера сте ходили на Риджънт Гейт.
— Така значи.
— Щом го чух, веднага си казах: „Тук има нещо.“ Лордът е изпратил да повикат мосю Поаро. Защо? Какво ли е подозирал? От какво се е страхувал? И тогава си казах — по-добре да отида при Поаро, преди да предприема нещо определено.
— Какво имате предвид под „нещо определено“? Да не би да възнамерявате да арестувате дамата?
— Точно така.
— Не сте ли я виждали още?
— Видях я, разбира се. Първата ни работа беше да отидем в Савой. Не можехме да я оставим да ни се изплъзне.
— Аха! — каза Поаро. — Значи вие… — Той спря. Невиждащият му поглед, вперен до този момент във вестника, се промени. Той вдигна глава и продължи със съвсем различен тон: — И какво каза тя? Е, приятелю? Какво каза?
— Всичко беше по правилата, разбира се — казах й, че искам да даде показания и че всяка нейна дума може да бъде използвана срещу нея и т.н. Никой не може да обвини английската полиция в несправедливост.
— Според мен това направо граничи с глупостта. Но продължете. Какво каза дамата?
— Изпадна в истерия — ей това стана. Затръшка се наоколо, закърши ръце, накрая се строполи на земята. Направи го чудесно, две мнения няма. Великолепно го изигра.
— Аха! — отбеляза внимателно Поаро. — Значи сте останали с впечатлението, че поведението й не е било искрено, така ли?
Джап смигна грубовато.
— А вие как мислите? Че ще се хвана на тези номера? Тя да припадне — как не! Беше си чист номер. Кълна се, че дори се забавляваше от цялата тази история.
— Да — каза замислено Поаро. — Напълно е възможно. Какво се случи по-нататък?
— Е, дойде на себе си, искам да кажа — изигра и тази роля. Имаше охкане и ахкане, онази кисела краставица прислужницата й я упойваше с амоняк, докато накрая дамата се съвзе дотолкова, че да попита за адвоката си. Заяви, че нямало да каже и думичка без него. Първо истерия, после адвокат — това нормално поведение ли наричате, сър?
— Напълно нормално за случая — отговори Поаро спокойно.
— Нормално за човек, който е виновен и го знае, така ли?
— Съвсем не. Имам предвид темперамента й. Първо тя пресъздава пред вас своята представа за ролята на жена, която внезапно научава за смъртта на съпруга си. След като задоволява актьорския си инстинкт, идва ред на вродената й хитрост, която й диктува да повикат адвокат. Това, че разиграва една сцена и дори й се наслаждава, съвсем не е доказателство за нейната вина. То по-скоро доказва, че тя е родена актриса.
— Обаче не е невинна. Сигурен съм.
— Звучите съвсем уверено — подхвърли Поаро. — Допускам, че сте прав. Казвате, че не е дала никакви показания, така ли? Абсолютно никакви?
Джап процеди:
— И дума не каза без адвоката си. Прислужницата го повика по телефона. Оставих двама от хората си там и дойдох при вас. Исках да разбера какво става, преди да продължа по-нататък.
— И въпреки това вие вярвате, че е виновна?
— Много ясно, че е така. Просто искам да разполагам с достатъчно факти. Този случай ще вдигне много шум. Нищо няма да остане скрито. Вестниците ще гръмнат. Знаете ги какви са, нали?
— Като стана дума за вестници — подхвърли Поаро. — Какво мислите за това, приятелю? Очевидно не сте чели сутрешната преса внимателно.
Поаро се пресегна през масата и посочи с пръст един параграф от светските новини. Джап го прочете на глас:
— Снощи сър Монтагю Корнър даде великолепна вечеря в дома си на Темза в Чизуик. Сред присъстващите бяха сър Джордж и лейди Дю Фис, известният театрален критик Джордж Блънт, сър Оскар Хамърфелд от филмовото студио Овертон, госпожица Джейн Уилкинсън (лейди Еджуеър) и други.
За миг Джап си глътна езика, но бързо се окопити.
— Какво общо има това със случая? Изпратили са го на вестниците предварително, бас държа. Ще видите, че нашата дама не е била там, а ако се е появила, то това е станало по-късно, към 11 часа. Не трябва да се вярва толкова на пресата, сър. Вие най-добре го знаете.
— О, разбира се! Просто ми се стори любопитно, това е всичко.
— Случват се подобни съвпадения. Мосю Поаро, знам, че от вас трудно може да се изкопчи нещо, ама все пак мога да разчитам на вас, нали? Ще ми кажете ли защо ви повика лорд Еджуеър?
Поаро поклати глава:
— Лорд Еджуеър не ме е викал. Аз поисках среща с него.