— Нещо особено? — лаконично попита той.
— Поиска да се обади по телефона!
— С кого разговаря? — поинтересува се Джап.
— С фирмата „Джейс“, за траурен тоалет.
Джап изруга под носа си. Влязохме в апартамента.
Вдовицата лейди Еджуеър мереше шапки пред огледалото. Беше с ефирна дреха от бяло и черно. Поздрави всички ни с ослепителна усмивка.
— О, мосю Поаро, колко мило, че дойдохте. Господин Моксън (това беше отправено към адвоката й), радвам се, че и вие сте тук. Седнете до мен и ми кажете на кои въпроси мога да отговарям. Господинът тук явно мисли, че тази сутрин съм излизала и убила Джордж.
— Искате да кажете „снощи“, мадам — поправи я Джап.
— Вие казахте днес в 10 часа.
— Казах десет вечерта.
— Все едно, не съм чула добре.
— Но, мадам, часът сега наближава десет — свирепо добави инспекторът.
Джейн ококори очи.
— О, колко съм ви благодарна — изчурулика тя. — От години не съм ставала толкова рано. Тогава трябва да е било на разсъмване, когато дойдохте първия път.
— Един момент, инспекторе — прозвуча авторитетният адвокатски глас на господин Моксън. — Кога, според вас, е станало това… ъ-ъ-ъ… достойно за съжаление… това покъртително събитие?
— Към 10 часа снощи, сър.
— Значи всичко е наред — отсече Джейн. — Бях на вечеря… О! — Тя закри уста с ръка. — Може би не трябваше да го казвам!
Очите й плахо потърсиха помощ в погледа на адвоката.
— Ако в десет снощи, лейди Еджуеър, вие сте ъ-ъ-ъ… вечеряла, аз… ъ-ъ-ъ… не виждам причина да не го споделите с инспектора. Няма никаква причина.
— Точно така — потвърди Джап. — Аз просто ви помолих да ми кажете какво сте правили снощи.
— Не беше така. Искахте да знаете нещо конкретно за 10 часа, без да изясните дали става въпрос за снощи или за тази сутрин. Както и да е — изплашихте ме ужасно, дори припаднах, господин Моксън.
— Къде беше вечерята, лейди Еджуеър?
— У сър Монтагю Корнър, в Чизуик.
— В колко часа отидохте там?
— Вечерята беше обявена за 8.30.
— Кога напуснахте хотела си?
— Към 8 часа. Отбих се в Пикадили Палъс да се сбогувам с една приятелка от Америка, която си заминаваше — госпожа Ван Дюзън. Пристигнах в Чизуик към девет без петнайсет.
— Кога си тръгнахте?
— Към 11.30.
— Направо тук ли се прибрахте?
— Да.
— С такси?
— Не. С кола. Наела съм я от фирмата „Даймлер“.
— Излизахте ли някъде по време на вечерята?
— Знаете ли, аз…
— Значи все пак сте излизали?
Джап приличаше на териер, който е подгонил плъх.
— Не знам какво имате предвид. Докато бяхме на масата, ме повикаха на телефона.
— Кой ви се обади?
— Предполагам, че беше някаква лоша шега. Някой попита: „Лейди Еджуеър ли е?“ Аз отвърнах: „Да, точно така.“ Изсмя ми се и затвори.
— Навън ли трябваше да излезете, за да говорите по телефона?
Джейн изненадано се ококори.
— Разбира се, че не.
— Колко време отсъствахте от масата?
— Около минута и половина.
Джап беше сразен. Убеден бях, че не вярва на нито една нейна дума, но след разказа на дамата не можеше да направи нищо, докато не се потвърди или отрече достоверността на думите й.
Той благодари хладно и се оттегли.
Тръгнахме и ние, но Джейн ни извика:
— Мосю Поаро, бихте ли направили нещо за мен?
— Разбира се, мадам.
— Изпратете, моля ви, телеграма на херцога в Париж. Отседнал е в Крийон. Той трябва да знае за случилото се. Не ми се иска да я пращам аз. Предполагам, че за седмица-две ще се наложи да бъда неутешима вдовица.
— Не е нужна телеграма, мадам — отказа й внимателно детективът. — Ще бъде публикувано във вестниците.
— Колко сте умен! Разбира се, че е така. По-добре да не телеграфирам. След като всичко мина добре, мисля, че трябва да се държа, както подобава на вдовица. С нужното достолепие и прочие. Реших да изпратя венец от орхидеи. В момента те май са най-скъпи. Ще се наложи да отида и на погребението. Вие как мислите?
— Първо се налага да отидете на следствието за установяване причините за смъртта, мадам.
— Като че ли сте прав. — Тя се замисли за минута. — Инспекторът от Скотланд Ярд изобщо не ми харесва. Той ме изплаши до смърт, мосю Поаро.