Поаро даде да се разбере, че е приключил с въпросите си, и тръгнахме да търсим секретарката.
Заварихме я усърдно да пише нещо на голямо бюро.
Госпожица Каръл беше приятна жена на около четирийсет и пет. Имаше вид на експедитивен човек. Русата й коса бе започнала да побелява. Носеше пенсне, през което ни гледаха проницателни сини очи. Когато заговори, познах ясния делови глас от телефонната слушалка.
— А, мосю Поаро — каза тя, докато Джап ни представяше. — Точно така. За вас бях уредила срещата вчера сутринта.
— Абсолютно вярно, мадмоазел.
Според мен тя направи добро впечатление на Поаро, защото без съмнение представляваше истинско олицетворение на спретнатостта и точността.
— Е, инспектор Джап? — попита госпожица Каръл. — С какво още мога да ви помогна?
— Само с едно — абсолютно сигурна ли сте, че снощи тук беше лейди Еджуеър?
— Питате ме за трети път. Разбира се, че съм сигурна. Видях я.
— Къде я видяхте, мадмоазел?
— В преддверието. Разговаряше с иконома, после продължи направо и влезе в библиотеката.
— А вие къде бяхте?
— На горния етаж — гледах оттам.
— И сте убедена, че не грешите?
— Абсолютно. Видях ясно лицето й.
— Не би ли ви подвела някаква прилика?
— Никога. Чертите на Джейн Уилкинсън са уникални. Тя беше.
Джап хвърли поглед към Поаро, като че ли искаше да каже: „Виждате ли?“
— Имаше ли лорд Еджуеър врагове? — попита неочаквано Поаро.
— Това са глупости — отвърна госпожица Каръл.
— Какво искате да кажете, мадмоазел?
— Врагове! В днешно време хората нямат врагове. Не и англичаните!
— И все пак лордът беше убит.
— От съпругата си — каза госпожица Каръл.
— Значи съпругата не може да е враг, така ли?
— Всичко е толкова необичайно и странно. Никога не съм чувала за подобно нещо — имам предвид в нашата среда.
Явно госпожица Каръл беше на мнение, че убийствата са дело само на пияниците от по-низшите класи.
— Колко ключа има за външната врата?
— Два — отговори веднага госпожица Каръл. — Лорд Еджуеър винаги носеше единия със себе си. Другият стои в шкафа в преддверието и се използва от всеки, който възнамерява да се прибере по-късно. Имаше още един, но капитан Марш го загуби. Много е небрежен.
— Капитан Марш често ли идваше тук?
— До преди три години той живееше в този дом.
— Защо е напуснал? — попита Джап.
— Не знам. Предполагам, че не се погаждаха с чичо си.
— Имам чувството, че не ни казвате всичко, мадмоазел — деликатно подметна Поаро.
Тя хвърли бърз поглед към него.
— Не се занимавам с клюки, мосю Поаро.
— Какво ще кажете за слуховете, според които е имало сериозен спор между лорд Еджуеър и неговия племенник?
— Не беше чак толкова сериозен. С лорд Еджуеър поначало се живее трудно.
— Нима и вие мислите така?
— Нямам предвид себе си. Никога не съм имала разногласия с лорда. Той винаги можеше да разчита на мен.
— А що се отнася до капитан Марш… — Поаро продължаваше да упорства. Целта му бе да измъкне от нея още нещо.
Госпожица Каръл сви рамене:
— Той беше прахосник и скоро затъна в дългове. После се появи и нещо друго, не знам точно какво. Скараха се и лорд Еджуеър му забрани да идва тук. Това е всичко.
Секретарката замълча. Очевидно нямаше намерение да продължи.
Стаята, където разговаряхме с нея, беше на етажа над партера. На излизане Поаро ме хвана за ръка.
— Само за минутка, Хейстингс. Бихте ли застанали тук? Ние с Джап ще слезем долу. Наблюдавайте ни, докато влезем в библиотеката, а после елате при нас.
Отдавна бях престанал да задавам на Поаро въпроси, започващи със „Защо?“. Точно както във войската: „Не за да питаме сме тук, а за да се бием и умрем.“ За щастие още не бях стигнал до умиране. Предположих, че иска да се увери дали икономът ни следи.
Застанах до перилата и се загледах надолу. Отначало Поаро и Джап отидоха до входната врата и ги загубих от погледа си. После се появиха отново. Вървяха бавно. Проследих ги до влизането им в библиотеката. Почаках минута-две за иконома и тъй като никой не се появи, побързах да се присъединя към тях.
Трупът, разбира се, бе вече изнесен. Пердетата бяха спуснати и електрическото осветление беше включено. Поаро и Джап стояха в средата на стаята и оглеждаха наоколо.