— О, да, сър! Изключително мила госпожица. И миналата година работих при нея, докато гостуваше тук. Не приличаше на онези ми ти артистки. Беше истинска дама. Беше фина и обичаше всичко да й е наред.
Поаро слушаше с внимание и съчувствие. Вече не проявяваше признаци на нетърпение. Разбрах, че за да получи нужната информация, човек трябва да подхожда внимателно.
— За вас навярно е голяма загуба — деликатно отбеляза той.
— Да, сър, така е. Занесох й чая в 9.30, както обикновено, и гледам я — лежи. Сигурно спи, викам си. Оставям подноса и отивам да дръпна пердетата. Едната халка заяде и трябваше да дръпна по-силно. Така изтрещя! Поглеждам към нея — ама тя не се събужда. И тогава изведнъж нещо ми грабва окото! Лежи тя, ама май не както трябва. Отивам до леглото и я пипам по ръката. Ледена! Че като ревнах тогава!
Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Разбирам ви — прошепна Поаро. — Явно е било ужасно за вас. Госпожица Адамс често ли вземаше приспивателно?
— От време на време гълташе по нещо за главоболие, но сега взела нещо съвсем друго, така поне каза лекарят.
— Снощи идвал ли е някой при нея? Може би гост?
— Не, сър. Снощи не си беше вкъщи, сър.
— Каза ли ви къде отива?
— Не, сър. Излезе към 7 часа.
— Аха! И как беше облечена?
— С черна рокля, сър. С черна рокля и черна шапка.
Поаро ме погледна.
— Носеше ли някакво бижу?
— Само перления гердан, както винаги, сър.
— А ръкавици — сиви ръкавици може би?
— Да, сър, наистина бяха сиви.
— А! Кажете ми, моля ви, в какво настроение беше? Радостна ли беше? Развълнувана? Тъжна? Нервна?
— Изглеждаше доволна от нещо, сър. Усмихваше се непрекъснато, сякаш на някаква шега.
— В колко часа се върна тук?
— Беше малко след 12, сър.
— И в какво настроение? Пак същото ли?
— Имаше много уморен вид, сър.
— Но не бе разтревожена или разстроена?
— О, не, сър. Стори ми се доволна, само дето изглеждаше напълно изтощена. Поиска да се обади на някого по телефона, но изведнъж се отказа. Можело да почака до сутринта, така каза тя.
— Аха! — Очите на Поаро заблестяха от въодушевление. Той се наведе напред и заговори с престорено безразличен тон: — Чухте ли името на този, на когото се обади?
— Не, сър. Само даде номера и зачака. От централата трябва да са и казали: „Опитваме се да ви свържем“, както казват обикновено, а тя отговори: „Добре“, но изведнъж се прозя и рече: „Защо да си правя труда? И без това съм толкова уморена“. Остави слушалката и започна да се съблича.
— Какъв беше номерът? Това помните ли? Помислете, може да се окаже важно.
— Съжалявам, но не си го спомням, сър. Май беше номер от Виктория. Това е. Просто не обърнах внимание.
— Какво яде и пи госпожицата, преди да си легне?
— Чаша горещо мляко, сър, както винаги.
— Кой приготви млякото?
— Аз, сър.
— И никой не е идвал снощи, така ли?
— Никой, сър.
— А по-рано през деня?
— Ако си спомням добре, никой, сър. Госпожица Адамс не беше вкъщи за обяд и за чая, сър. Прибра се към 6 часа.
— Какво беше млякото? Дето го е пила снощи?
— Тя пи от най-прясното. От онова, дето момчето го носи в четири часа. Нищо му нямаше на млякото, аз самата пих от него тази сутрин. А пък лекарят съвсем сигурно каза, че тя сама е взела онези страшни лекарства.
— Възможно е да греша — каза Поаро. — Да, възможно е напълно да греша. Ще се срещна с лекаря. Но виждате ли, госпожица Адамс е имала врагове. В Америка е по-различно…
Той се поколеба, но добрата Алис вече бе налапала въдицата.
— О, знам, сър. Чела съм за Чикаго и за онези, дето гърмят. Проклета страна е това и умът ми не стига как я смята тази тяхна полиция. Виж, нашите полицаи са друго нещо.
Поаро беше благодарен, че разговорът взе такава насока. Алис Бенет бе типичната британка и това му спести обясненията.
Погледът му попадна на малко куфарче на един стол.
— С това ли излезе госпожица Адамс снощи?
— Сутринта го взе, сър. Следобед се върна без него, но късно вечерта го донесе пак.
— Аха! Разрешавате ли да го отворя?
Алис Бенет беше вече размекната до краен предел. Подобно на всички предпазливи и подозрителни жени, веднъж превъзмогнала първоначалното си недоверие, с нея вече можеше да се справи и дете. Би се съгласила с всичко, което поиска Поаро.