Куфарчето не беше заключено и Поаро го отвори. Приближих се и погледнах през рамото му.
— Вижте, Хейстингс! — възкликна.
От съдържанието му имаше какво да се узнае.
Вътре се намираше кутия с гримове, две стелки, които се поставяха в обувките и увеличаваха ръста с няколко сантиметра, сиви ръкавици, както и една разкошна златиста перука — същия цвят като косата на Джейн Уилкинсън, с път в средата и къдрици, завита в хартия.
— Сега съмнявате ли се, Хейстингс? — попита Поаро.
Няма да крия, че до този миг се колебаех. Сега обаче съмнението ми се изпари.
Поаро затвори куфара и се обърна към прислужницата.
— Случайно да знаете с кого е вечеряла госпожица Адамс снощи?
— Не, сър.
— А с кого е обядвала или пила чай?
— За чая не мога да кажа нищо, сър, но сигурно е обядвала с госпожица Драйвър.
— Госпожица Драйвър?
— Да, нейната голяма приятелка. Има магазин за шапки на Мофът Стрийт, на няколко крачки от Бонд Стрийт. Магазин „Дженъвийв“.
Поаро записа адреса в тефтерчето си под този на лекаря.
— И още нещо, мадам. Можете ли да си спомните какво мадмоазел Адамс е казала или направила, след като се върна в 6 часа? Нещо, което да ви се е сторило необикновено или важно?
Прислужницата се замисли за минута, но накрая призна:
— Май не се сещам нищо, сър. Попитах я ще пие ли чай и тя каза, че вече е пила…
— О, така ли ви отговори? — прекъсна я Поаро. — Pardon. Продължавайте, моля.
— После писа писма, докато дойде време да излиза.
— Писма ли? Забелязахте ли до кого?
— Ами да, сър. То всъщност беше само едно, до сестра й във Вашингтон. Всяка седмица пишеше на сестра си по два пъти. Взе писмото със себе си, за да хване пощата. Само че е забравила да го пусне.
— Значи писмото все още е тук?
— Не, сър, аз го пуснах. Тя си спомни за него снощи точно преди лягане. Тогава й казах, че ще изтичам да го пусна за късната поща. Нищо работа — трябваше само още една марка.
— Далече ли е пощата оттук?
— Не, сър, наблизо е.
— Заключихте ли апартамента на излизане?
Бенет се облещи.
— Не, сър. Само затворих вратата, както обикновено.
Поаро понечи да каже нещо, но се сдържа.
— Искате ли да я видите, сър? — попита през сълзи прислужницата. — Пак си е все така красива.
Тръгнахме към спалнята.
Карлота Адамс изглеждаше странно спокойна и много по-млада, отколкото онази вечер в Савой. Приличаше на уморено дете, което спи. Лицето на Поаро придоби странно изражение, докато стоеше до леглото и я гледаше. Видях го да се прекръства.
— J’ai fait un serment17, Хейстингс — каза той, докато слизахме по стълбите.
Не го попитах каква клетва е дал. Беше излишно. След минута-две той проговори отново:
— Едно нещо поне ми олекна. Не бих могъл да я спася. Когато научихме за смъртта на лорд Еджуеър, тя вече не е била между живите. Това ме утешава. Да, това наистина ме утешава.
Джени Драйвър
Следващата ни работа беше да посетим лекаря, чийто адрес научихме от прислужницата.
Той се оказа малко разсеян и припрян възрастен мъж. Беше чувал за Поаро и бурно изрази удоволствието си да се запознае лично с него.
— С какво мога да ви бъда полезен, мосю Поаро? — попита той след встъпителните любезности.
— Тази сутрин, мосю, са ви повикали при госпожица Карлота Адамс.
— А, да, бедното момиче. Много интелигентна актриса. Два пъти съм ходил на нейни представления. Много жалко, че свърши по този начин. Не разбирам защо са им опиати на тези момичета.
— Значи смятате, че е вземала опиати, така ли?
— Като лекар не бих се произнесъл толкова категорично. Във всеки случай не е използувала спринцовка, защото няма следи от убождания. Явно ги е поемала през устата. Прислужницата й твърди, че спяла добре, но човек не може да вярва на прислугата. Не допускам, че е взимала веронал всяка вечер, но е ясно, че го е употребявала от известно време.
— Какво ви кара да мислите така?
— Това… Дявол го взел… къде го сложих? — Той затършува в чантата си. — А, ето го!
Измъкна фин дамски плик от марокен.
— Ще има обследване за причините на смъртта, разбира се. А това го взех, за да не го забута някъде прислужницата.
В дамския плик имаше златна кутийка, върху която с рубини бяха изписани инициалите К. А. — ценна и скъпа вещ. Докторът повдигна капачето — беше почти пълна с бял прах.