— Което обаче не важи за Еркюл Поаро — отбелязах аз с усмивка.
— Напротив, дори и за Еркюл Поаро! Аз, естествено, знам много добре, че вие сте склонен да ме мислите за самоуверен, но смея да твърдя, че всъщност съвсем не съм себелюбив.
Засмях се.
— Не сте себелюбив?
— Наистина е така. С изключение на факта, че изпитвам известна гордост от мустаците си, но това никога не съм го крил. В Лондон просто няма други, които да им съперничат.
— Значи не желаете да рискувате — казах сухо. — Не искате да се ангажирате с преценка за Карлота Адамс, така ли?
— Elle est artiste3! — простичко отвърна Поаро. — Това обяснява почти всичко, нали?
— Сиреч не смятате, че нейният житейски път е осеян с големи опасности?
— Но това важи за всекиго от нас, приятелю — каза Поаро замислено. — Бедите ни дебнат постоянно и просто чакат сгоден момент, за да ни връхлетят неочаквано. А колкото до въпроса ви — струва ми се, че успехът няма да подмине госпожица Адамс. Наистина тя е надарена с проницателност, но това далеч не е всичко. Навярно вече сте забелязали, че е еврейка, нали?
В действителност не бях. Но веднага след тези негови думи съзрях едва доловимите следи на семитския й произход.
— Сигурна гаранция за успех. Независимо от това и нея я грози заплаха — нали говорим за опасностите?
— Какво имате предвид?
— Жаждата за пари. Тя именно може да отклони жена като нея от пътя на благоразумието и трезвата разсъдливост.
— Никой от нас не е застрахован — добавих аз.
— Прав сте, приятелю, но ние с вас можем да предвидим последствията, да претеглим всички „за“ и „против“. Когато за някого парите са се превърнали в единствен стремеж, той няма очи за друго, сляп е за всичко останало.
Сериозността му ме разсмя.
— Виждам, че врачката Есмералда, кралицата на циганите, е в отлична форма — подкачих го аз.
— Психологията на човешкия характер е твърде интересна тема — отвърна невъзмутимо Поаро. — Не можеш да се занимаваш с престъпления без сериозни познания по психология. Експертът в тази област насочва вниманието си не само към конкретния акт на убийството, а към нещо много по-важно — подбудите за извършването му. Слушате ли ме, Хейстингс?
Уверих го, че го слушам най-внимателно.
— Между другото, Хейстингс, в нашата съвместна работа вие сте този, който винаги настоява за незабавни действия. Постоянно искате от мен да измервам отпечатъци от стъпки, да анализирам пепел от цигари, да лазя по корем, за да изследвам дреболии. Не желаете да проумеете простата истина, че когато човек се отпусне във фотьойла и затвори очи, може много по-бързо да стигне до разрешението на всеки проблем. Тогава той вижда нещата с очите на разума.
— При мен не е така — отвърнах аз. — Щом се облегна назад и затворя очи, резултатът е винаги един и същ!
— Забелязал съм го! Много странно. Вместо да изпада в дрямка, в такива моменти мозъкът трябва да работи трескаво и бързо. Мисловната дейност е толкова интересна, толкова стимулираща! Истинско удоволствие е да накараш малките сиви клетки да работят. Те и единствено те могат да изведат човек от мъглата и да го насочат към истината.
Толкова пъти бях слушал за тези малки сиви клетки, че вече почти машинално вниманието ми изключваше при тяхното споменаване.
Насочих мислите си към четиримата от съседната маса. Когато монологът на Поаро бе към края си, отбелязах с усмивка:
— Поздравявам ви, драги Поаро! Прекрасната лейди Еджуеър не сваля поглед от вас.
— Без съмнение са я уведомили кой съм — каза Поаро, опитвайки се безуспешно да прояви скромност.
— Убеден съм, че всичко е заради мустаците — добавих аз. — Запленена е от тяхната прелест.
Поаро незабелязано ги поглади.
— Наистина са неповторими — призна. — Вижте, приятелю, вашите „четчици“ или както там наричате тези израстъци на горната си устна — са нещо ужасно, нещо противоестествено! Вие просто умишлено осакатявате един дар на щедрата природа. Откажете се от това, умолявам ви!
— Дявол да го вземе! — възкликнах, глух за молбата на Поаро. — Дамата става от мястото си. Мисля, че иска да разговаря с нас. Брайън Мартин очевидно се противи, но тя не му обръща внимание.