Въведоха ни в голяма гостна на горния етаж. Скоро се появи Джералдин Марш.
Напрегнатото й изражение, което бях забелязал предния път, сега като че ли беше още по-засилено. Това високо, слабо и бледо момиче с големи очи поразяваше от пръв поглед.
За девойка на нейните години тя се владееше чудесно.
— Благодаря ви, че дойдохте веднага, мосю Поаро — каза тя. — Съжалявам, че се разминахме тази сутрин.
— Но вие си почивахте.
— Да, госпожица Каръл, секретарката на баща ми, настоя. Много е мила.
В гласа на девойката долових необясними нотки на недоволство, което ми се стори странно.
— С какво мога да ви помогна, мадмоазел? — попита Поаро.
Тя се поколеба за момент, после каза:
— Вие бяхте при баща ми в деня, преди да го убият, нали?
— Да, мадмоазел.
— Защо? Той ли ви повика?
Поаро не отговори веднага.
Стори ми се, че крои нещо. Сега смятам, че това е бил хитроумен ход от негова страна. Целта му беше да я накара да проговори и той веднага разбра, че няма да чака дълго, защото тя изглеждаше припряна по природа.
— Страхуваше ли се той от нещо? Кажете ми. Кажете ми. Аз трябва да знам. От кого се страхуваше? Защо? Какво ви каза той? Защо мълчите?
Както си и мислех още в началото, пресилената й сдържаност не бе естествена. От нея не бе останала и следа. Беше се навела напред и притеснено кършеше ръце.
— Станалото между нас двамата с лорда има конфиденциален характер — каза бавно Поаро.
Той не сваляше поглед от лицето й.
— Сигурно е било свързано — искам да кажа, трябва да е било нещо, което засяга семейството. Но вие само седите и ме измъчвате! Защо не ми кажете? Трябва да знам, трябва. Наистина е така.
Поаро отново бавно поклати глава — явно се бе озовал в плен на дълбока обърканост.
— Мосю Поаро — облегна се тя назад, — аз съм негова дъщеря. Имам право да знам от какво се е страхувал баща ми един ден преди смъртта си. Не е почтено от ваша страна да ме държите в неизвестност. Не е честно.
— Толкова ли бяхте привързана към баща си, мадмоазел? — попита внимателно Поаро.
Тя подскочи като ужилена.
— Привързана? — почти прошепна тя. — Привързана към него? Аз… аз…
В този момент тя окончателно изгуби контрол и избухна в силен смях. Цялото й тяло се тресеше на стола.
— Толкова е смешно — едва си пое въздух тя. — Какъв странен въпрос!
Истеричният й смях се бе разнесъл из цялата къща. Вратата се отвори и госпожица Каръл влезе решително и делово.
— Хайде, скъпа моя Джералдин, хайде, няма нищо. Шшт! Моля ви, престанете. Недейте така. Настоявам да престанете. Говоря съвсем сериозно. Спрете веднага!
Твърдият й тон подейства. Джералдин вече се смееше по-тихо. Тя избърса очите си и седна нормално.
— Моля да ме извините — каза тихо момичето. — За пръв път ми се случва.
Госпожица Каръл продължаваше да я гледа обезпокоено.
— Мисля, че съм по-добре, госпожице Каръл. Получи се ужасно глупаво.
Тя изведнъж се усмихна — странна горчива усмивка, която изкриви болезнено устните й. Изпъна тялото си като струна на стола и зарея блуждаещ поглед пред себе си.
— Той ме попита — каза тя с ясен и хладен глас — дали съм била привързана към баща си.
Госпожица Каръл издаде някакъв неопределен звук. Явно се колебаеше дали да каже нещо. Джералдин продължи на висок глас, в който се долавяше презрение:
— Питам се дали е по-добре да излъжа, или да кажа истината, но ще предпочета второто. Не обичах баща си. Ненавиждах го!
— Но скъпа Джералдин!
— Защо трябва да се преструвам? Вие не го мразехте, защото той нямаше власт над вас. В това отношение бяхте една от малкото. Приемахте го като работодател, който ви плащаше в края на всяка година. Не ви засягаха изблиците му на ярост и всичките му останали налудничави идеи — вие просто се стараехте да не ги забелязвате. Знам, че ще кажете: „Всеки трябва да си носи кръста.“ През цялото време бяхте приветлива и нищо не ви интересуваше. Вие сте силна, но у вас има нещо нечовешко. Това е така, защото можехте да си отидете оттук винаги, когато пожелаете. А аз не можех. Аз съм част от семейството.
— Джералдин, не мисля, че е необходимо да казвате всичко това. Бащите почти никога не се разбират с дъщерите си. В живота няма нужда от много приказки, така мисля аз.