Джералдин й обърна гръб и заговори на Поаро:
— Мосю Поаро, аз мразех баща си! Радвам се, че е мъртъв! За мен това означава свобода — свобода и независимост. Нямам никакво желание да разбера кой го е убил. Едно е ясно — убиецът вероятно е имал сериозна причина да го направи.
Поаро я гледаше замислено.
— Подобен начин на разсъждаване не е съвсем безопасен, мадмоазел.
— Ако обесят някого, баща ми ще се върне ли между живите?
— Не — отвърна Поаро кротко. — Но може да спасим други невинни хора.
— Не ви разбирам.
— Човек, който убие веднъж, мадмоазел, почти винаги убива и втори път, а понякога и трети, и четвърти.
— Не вярвам. Нормален човек не би го направил.
— Искате да кажете човек, който не е маниакален убиец. Обаче това е вярно. Тази личност посяга на един живот — навярно след ужасна борба със съвестта си. След това идват опасностите и от морална гледна точка крачката към второто убийство не е толкова трудна. При най-малката заплаха от подозрение следва и третото. И така постепенно се ражда нещо като артистична гордост — да убиваш е metier23. Накрая всичко се превръща просто в удоволствие.
Момичето скри лице в шепите си.
— Но това е ужасно, ужасно! Не ви вярвам.
— А ако ви кажа, че вече се е случило? Че за да се спаси, убиецът е извършил ново убийство?
— Какво говорите, мосю Поаро? — извика госпожица Каръл. — Още едно убийство? Къде? Кога?
Поаро леко поклати глава.
— Това беше само като илюстрация. Моля да бъда извинен.
— Слава богу! За момент си помислих… Джералдин, предполагам, че свършихте с вашите неимоверни глупости.
— Виждам, че сте на моя страна — каза Поаро, като се поклони леко.
— Не вярвам в смъртното наказание — отсече госпожица Каръл. — За всичко останало съм на ваша страна. Някой трябва да защищава това общество.
Джералдин стана и оправи косата си.
— Съжалявам много — каза тя. — Боя се, че се държах като глупачка. Значи отказвате да ми кажете защо ви повика баща ми?
— Кого е повикал баща ви? — подскочи госпожица Каръл от изненада.
— Не сте ме разбрали добре, госпожице Марш. Не съм казал, че отказвам.
Поаро беше принуден да говори.
— Просто разсъждавах до каква степен срещата ми с него можеше да се окачестви като конфиденциална. Баща ви не ме е викал. Аз поисках среща с него от името на моя клиентка — лейди Еджуеър.
— О, ясно.
Изражението на лицето й се промени неузнаваемо. Отначало ми се стори разочарована, но много скоро разбрах, че изпитва облекчение.
— Колко съм глупава — каза бавно тя. — Да си помисля, че баща ми се е страхувал от нещо, което го е заплашвало. Какво заблуждение!
— Знаете ли, мосю Поаро, преди малко ми изкарахте ума — каза госпожица Каръл, — когато подхвърлихте, че тази жена е извършила и второ убийство.
Поаро не отговори. Той се обърна към девойката.
— Според вас възможно ли е да го е направила лейди Еджуеър, мадмоазел?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, тя не е способна на това. Тя е твърде превзета и… как да кажа — изкуствена.
— Няма кой друг да го направи — намеси се госпожица Каръл. — Жени като нея са без всякакви морални задръжки.
— Защо мислите, че е тя? — противопостави се Джералдин. — Дошла е, поговорила е с него и си е отишла, а истинският убиец може да е бил някой луд, който се е вмъкнал след нея.
— Всички убийци страдат от умствени увреждания — каза госпожица Каръл. — Дължи се на жлезите с вътрешна секреция.
Точно тогава вратата се отвори и влезе мъж, който се закова на място неловко.
— Извинете — каза той. — Помислих, че няма никой.
Джералдин го представи машинално:
— Братовчед ми, лорд Еджуеър. А това е мосю Поаро. Не се притеснявай, Роналд, не ни пречиш.
— Сигурна ли си, Дина? Здравейте, мосю Поаро. Сивите ви клетки сигурно работят трескаво в разнищването на тази почти криминална история в семейството, а?
Върнах се назад в мислите си, за да си спомня това кръгло, приятно и безучастно лице, очите с вече появили се торбички под тях и мустачките, кацнали като остров насред тази шир.
Ами да! Компаньонът, с когото Карлота Адамс беше на вечерята в апартамента на Джейн Уилкинсън.
Капитан Роналд Марш, сега лорд Еджуеър.
Племенникът