Тук той млъкна. Поаро все така не проговаряше.
— Трогнат съм от вниманието ви, мосю Поаро. Капитан Хейстингс ми прилича на човек, който току-що е видял или поне всеки момент е щял да види призрак. Не се тормозете толкова, скъпи човече. По-добре изчакайте да превалим билото на напрежението. Всъщност докъде бяхме стигнали? Ах, да — случаят срещу племенника-пройдоха. Неговата цел е да хвърли вината върху омразната леля. Племенникът, известен с някогашни успехи в пресъздаването на женски роли, отново проявява своя ненадминат сценичен талант. С подправен женски глас се представя за лейди Еджуеър и се промъква покрай иконома със ситнещи стъпки. Никакви подозрения. „Джейн!“ — извиква любимият ми чичо, а аз изчуруликвам: „Джордж!“, хвърлям се на врата му и го намушквам с джобното ножче. Останалите подробности са от медицинско естество и не си струва да ги споменаваме тук. Лъжливата лейди напуска сцената. Прибира се вкъщи и си ляга с чувство за изпълнен дълг.
Той се изсмя, стана и си наля още уиски със сода. После бавно се върна на стола си.
— Всичко се подрежда доста добре, нали? Обаче сега идва ред на нещо съкрушително. На разочарованието неприятното усещане, че са те водили за носа! Защото, мосю Поаро, сега идва ред на алибито!
Роналд допи чашата си.
— Много обичам алибитата — отбеляза той. — Седна ли да чета детективска история, винаги обръщам внимание на алибито. А моето е изключително добро. Тройно подплатено, при това еврейско. Казано с прости думи — господин, госпожа и госпожица Дортхаймър. Безкрайно богати и безкрайно музикални. Имат ложа в Ковънт Гардън. Там канят млади мъже с бъдеще. Аз, мосю Поаро, съм един от тях — най-доброто, което могат да намерят. Дали обичам операта? Честно казано, не. Удоволствие ми доставят отличните угощения на Гровнър Скуеър преди представлението, както и посещението на друг ресторант след това, дори и да ми се налага да танцувам с Рейчъл Дортхаймър и после два дни да ходя със схваната ръка. Ето, виждате ли, мосю Поаро? Докато е изтичала кръвта на чичо, аз съм шепнел чаровни безсмислици в обсипаното с диаманти ухо на малко смуглата Рейчъл в една ложа в Ковънт Гардън. Големият й еврейски нос е потрепвал от вълнение. Сега разбирате, мосю Поаро, защо не се боя да съм толкова откровен с вас.
Той се облегна назад.
— Надявам се, че не съм ви отегчил. Имате ли въпроси?
— Мога да ви уверя, че изобщо не скучах — каза Поаро. — Тъй като сте много любезен, ще се възползувам от това и ще ви питам за нещо дребно.
— Ще се радвам да ви отговоря.
— Откога познавате Карлота Адамс, лорд Еджуеър?
Младежът очакваше всичко друго, но не и това. Той се изправи рязко на стола, а лицето му се промени.
— Защо, по дяволите, ви интересува? Какво общо има това с разговора ни?
— Обикновено любопитство, нищо повече. Що се отнася до останалото, обясненията ви бяха толкова обстойни, че въпросите са неуместни.
Роналд го стрелна с очи. Той като че ли не можеше да приеме мълчаливото съгласие, с което го бе слушал Поаро. Помислих си, че много му се иска да го подозират.
— Карлота Адамс ли? Познавам я от около година и нещо. Може и малко по-дълго. Запознахме се миналата година на първото й представление.
— Добре ли я познавате?
— Мисля, че да. Макар да не е от тия, дето можеш да ги опознаеш прекалено добре. Малко е дръпната.
— Но ви е симпатична, нали?
Роналд го зяпна.
— Какво толкова сте се хванали за нея? Да не би защото бяхме заедно онази вечер? Да, много ми е симпатична. В нея има съчувствие — ще те изслуша и ще те накара да повярваш, че и ти си човек.
Поаро кимна.
— Разбирам. В такъв случай сигурно ще съжалявате.
— За какво да съжалявам?
— Че е мъртва.
— Какво? — Роналд подскочи от изненада. — Карлота — мъртва? — Беше буквално като втрещен от новината. — Шегувате се, мосю Поаро. Карлота беше съвсем наред, когато я видях за последен път.
— Кога беше това? — бързо попита Поаро.
— Май че онзи ден. Не помня точно.
— Tout de meme25, наистина е мъртва.
— Толкова внезапно. Как е станало? Катастрофа ли?
Поаро погледна нагоре към тавана.
— Не. Взела е голяма доза веронал.
— Виж ти! Горкото момиче. Каква трагедия!
— N’est-ce pas26?
— Съжалявам. Тъкмо й потръгна. Канеше се да доведе тук малката си сестра. Имаше най-различни планове. Дявол да го вземе, май че наистина ми е мъчно за нея.