— Да — каза Поаро. — Тъжно е, когато хората умират млади. Когато не ти се умира, когато животът е пред теб, пълен с надежди и очаквания.
Роналд го погледна въпросително.
— Струва ми се, че не разбирам за какво говорите, мосю Поаро.
— Така ли?
Поаро стана и си подаде ръката.
— Просто мислех на глас и, изглежда, съм попрекалил. Сигурно е така, но не мога да приема за нормално едно младо същество да бъде лишено от правото му на живот, лорд Еджуеър. В това отношение съм непоколебим. Желая ви приятен ден.
— О, ъ-ъ-ъ… довиждане.
Младежът имаше доста стреснат вид.
Отворих вратата и едва не се сблъсках с госпожица Каръл.
— А! Мосю Поаро, разбрах, че още не сте си тръгнали. Бих искала да поговорим, ако не възразявате. Ще заповядате ли в моята стая горе?
Когато се озовахме в нейната светая светих, тя добави:
— Става въпрос за малката Джералдин.
— Да, мадмоазел?
— Тя наговори куп глупости следобед. Не ми противоречете, моля ви! Наистина глупости, в това съм убедена. И друг път е изпадала в такива настроения.
— Стори ми се доста напрегната — отвърна Поаро внимателно.
— Ох, истината е тази — животът й до този момент едва ли може да се нарече щастлив. Няма място за преиначаване. Честно казано, мосю Поаро, лорд Еджуеър беше особняк. Не беше човек, на когото би трябвало да се поверява възпитанието на деца. Откровено, той тероризираше Джералдин.
Поаро кимна.
— Мога да си представя какво имате предвид.
— Лордът беше твърде странен. Той… не знам как да се изразя — той изпитваше удоволствие, когато някой се страхува от него. Беше като някакво болестно състояние.
— Разбирам.
— Беше изключително начетен, отличаваше се и с голям интелект. Но имаше неща — всъщност самата аз не съм ги изпитвала върху себе си, но такива неща имаше. За мен не е изненада, че съпругата му го напусна. Имам предвид сегашната съпруга. Лично аз не я одобрявам. Не мога да кажа кой знае колко хубави неща за тази млада жена. Но с женитбата си за лорд Еджуеър тя получи всичко, много повече, отколкото заслужаваше. Е, замина си и толкова. Джералдин обаче остана. Тя не можеше да си тръгне. Имаше дълги периоди, когато той изобщо не се сещаше за момичето, а после изведнъж му идваше на ума. Понякога си мисля, че — всъщност сигурно не бива да го казвам…
— Напротив, мадмоазел, кажете го.
— Понякога си мислех, че така си отмъщава заради майката — първата му съпруга. Беше нежно и деликатно същество с изключително благ характер. Винаги съм съжалявала за нея. Но, повярвайте ми, не бих споделила това, мосю Поаро, ако Джералдин не бе избухнала по този глупав начин. Това, което каза… че мрази баща си, може да се стори странно на човек, който не знае как стоят нещата.
— Много съм ви благодарен, мадмоазел. Смятам, че лорд Еджуеър изобщо не е трябвало да се обвързва с брак.
— Прав сте.
— А знаете ли дали не е възнамерявал да се жени трети път?
— Как така? Нали съпругата му е жива?
— В случай, че й даде свобода, той сам би бил свободен.
— Ако питате мен, лордът си навлече достатъчно неприятности с двете си съпруги — каза госпожица Каръл мрачно.
— Значи смятате, че не е ставало дума за трети брак, че не е съществувала друга жена? Моля ви, помислете, мадмоазел. Никоя друга?
Госпожица Каръл се изчерви.
— Не виждам защо трябва да го повтаряте толкова. Не е имало друга.
Пет въпроса
— Защо попитахте госпожица Каръл дали лордът е искал да се ожени пак? — полюбопитствах аз по пътя ни към дома.
— Просто ми хрумна, че може да съществува такава възможност, mon ami.
— Но защо?
— Непрекъснато се мъча да намеря обяснение на внезапната промяна у лорд Еджуеър по отношение на развода. Има нещо странно в това, приятелю.
— Да — казах след известно размишление. — Имате право.
— Както чухте, Хейстингс, лорд Еджуеър потвърди думите на мадам. Тя наема всякакви адвокати, а той непрекъснато отказва. И изведнъж той се предава.
— Или само казва, че е съгласен — напомних му аз.
— Много правилно, Хейстингс. Вашата забележка е съвсем уместна. Той само така казва. Нямаме никакво доказателство, че писмото съществува. Eh bien, от една страна мосю лъже. Поради някаква причина той ни поднася измислица, не основата, а само бродерията. Не е ли така? Е, добре, не сме сигурни в това. Но ако приемем хипотезата, че той все пак е написал писмото, отново се нуждаем от причина. Най-близо до ума е да предположим, че лордът изведнъж среща жена, за която пожелава да се ожени. Това би обяснило всичко по един чудесен начин и аз, естествено, съм длъжен да го проверя.