— Да, но госпожица Каръл категорично отрече тази възможност — казах аз.
— Госпожица Каръл, казвате… — повтори Поаро съсредоточено.
— Сега пък какво има? — попитах с раздразнение. Поаро е ненадминат в това да внушава съмнение с интонацията. — Каква причина има госпожица Каръл да ни лъже? — попитах.
— Aucune, aucune27. Не мислите ли, Хейстингс, че човек не бива с лека ръка да се доверява на нейните показания?
— Според вас тя лъже, така ли? Но защо? Не ми изглежда непочтена.
— Точно в това е същината на нещата. Понякога е много трудно да се направи разлика между умишлената измама и незаинтересованата неточност.
— Какво имате предвид?
— Да излъжеш с някаква цел е едно. Но да бъдеш толкова сигурен във фактите, в собствените си мисли и тяхната основна истинност, че подробностите да губят всякакво значение — това, приятелю, е типично за подчертано честните хора. Само че тя вече излъга веднъж. Каза, че е видяла Джейн Уилкинсън в лице — нещо невъзможно. Защо стана така? Нека да помислим. Госпожица Каръл поглежда надолу и вижда Джейн Уилкинсън в преддверието. В съзнанието й не се промъква и най-малкото съмнение. Знае, че е тя. Казва, че е видяла ясно лицето й, защото е толкова сигурна в себе си, че подробностите за нея нямат значение! Доказах й, че не би могла да види лицето й. Нали така? Е, и какво промени това? За нея жената в преддверието си остана Джейн Уилкинсън и толкова. Така е с всички други въпроси. Тя знае. И именно в светлината на тази своя увереност отговаря на въпросите, а не по силата на запомнени факти. Към уверените свидетели трябва винаги да се отнасяме с подозрение, приятелю. Човек определено може да разчита повече на несигурните свидетели — тези, които не си спомнят, които не са сигурни, на които им трябва време да си помислят. На тях може да се разчита много повече!
— Боже мой, Поаро — извиках аз. — Преобърнахте всичките ми досегашни представи за свидетелите.
— Когато я попитах дали лорд Еджуеър е възнамерявал отново да се ожени, тя реагира с насмешка — просто защото никога не й е идвало на ума. Не си направи труда да си спомни дали е имало и най-малки признаци, които да сочат към подобна идея. И така отново се озовахме там, откъдето тръгнахме.
— Тя съвсем не се изненада, когато й посочихте, че не е могла да види лицето на Джейн Уилкинсън — отбелязах замислено аз.
— Така е. Затова я причислих по-скоро към категорията на честните и неточните хора, отколкото към тази на преднамерените лъжци. Не виждам никакъв мотив за умишлена измама, освен ако… Ами да, това е идея!
— Каква идея? — попитах нетърпеливо.
Поаро само поклати глава.
— Нещо ми мина през ума, но ми се струва твърде невъзможно. Да, прекалено невъзможно.
Той отказа да коментира повече по този въпрос.
— Изглежда много е привързана към момичето — казах.
— Да. Наистина бе решена да й помогне по време на разговора. А какво мислите за Джералдин Марш, Хейстингс?
— Изпитах съжаление към нея, дълбоко съжаление.
— Имате нежно и състрадателно сърце, Хейстингс. Гледката на една страдаща красавица винаги ви разстройва.
— Нима вие не се трогнахте?
Той кимна тъжно.
— Да-а-а, животът й далеч не е бил розов. Съвсем ясно е изписано на лицето й.
— Разбирате колко чудовищно е предположението на Джейн Уилкинсън — казах аз разнежено. — Как може тази девойка да има нещо общо с престъплението?
— Безспорно нейното алиби е задоволително, но Джап още не ми е докладвал нищо.
— Скъпи ми Поаро, нима искате да кажете, че дори след като сте я видели и разговаряли с нея, все още имате нужда от алиби?
— Eh bien, приятелю, какво постигнахме с този разговор? Разбрахме колко нещастна е била, призна, че ненавижда баща си и се радва на смъртта му, както и че е много притеснена за нещо, което той може да ни е казал вчера сутринта. И след всичко това вие твърдите, че не ни е нужно алиби?
— Самата нейна откровеност потвърждава невинността й — казах прочувствено.