— Поаро — прекъснах го с отчаян глас. Почувствах, че трябва да го спра на всяка цена, защото нямаше да го понеса отново. — Споменахте за някакво посещение тази вечер.
Поаро погледна часовника си.
— Така е — каза той. — Ще се обадя по телефона, за да проверя дали все още е удобно.
Върна се след няколко минути.
— Да тръгваме. Всичко е наред.
— Къде отиваме?
— У сър Монтагю Корнър на Чизуик. Бих искал да науча нещо повече за това телефонно обаждане.
Сър Монтагю Корнър
Към 10 часа пристигнахме в дома на сър Монтагю Корнър край реката в Чизуик. Беше внушителна постройка, разположена в дъното на голям парк. Въведоха ни в преддверие с красива облицовка. През една отворена врата вдясно се виждаше трапезарията и полирана маса със запалени свещи по нея.
— Оттук, моля.
Икономът ни поведе нагоре по широкото стълбище и се озовахме в продълговата стая с изглед към реката.
— Мосю Еркюл Поаро — оповести той.
Стаята беше съразмерна до съвършенство, а дискретното осветление, идещо от лампите с абажури, й придаваше онази атмосфера, която напомняше за доброто старо време. В един от ъглите до прозореца имаше маса за бридж, а край нея седяха четирима души. С влизането ни единият от тях стана да ни посрещне.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мосю Поаро.
Загледах се в сър Монтагю Корнър с интерес. Имаше характерните за евреин черти, малки и интелигентни черни очи, а темето му беше покрито с грижливо сресана перука. Беше нисък — най-много метър и шейсет. Цялото му държание издаваше силна превзетост.
— Позволете да ви представя господин и госпожа Уидбърн.
— Ние вече сме се срещали — каза оживено госпожа Уидбърн.
— А това е господин Рос.
Рос беше русоляв младеж на около 22 години и имаше приятно лице.
— Моля да ме извините, че прекъснах играта ви — каза Поаро.
— Но моля ви. Та ние още не сме започнали. Тъкмо се канехме да раздадем картите. Желаете ли кафе, мосю Поаро?
Поаро отказа, но прие да опита отлежалия коняк. Поднесоха ни го в огромни чаши.
Докато отпивахме от тях, сър Монтагю говореше за какво ли не.
Разказваше за японски гравюри, китайски рисунки, персийски килими, за френските импресионисти, модерната музика и даже за теориите на Айнщайн.
Най-сетне свърши и се отпусна назад, усмихвайки се благодушно. Изглеждаше напълно доволен от изпълнението си. В полуосветената стая той ми приличаше на някакъв средновековен дух. Наоколо беше пълно с великолепни образци от произведения на изкуството.
— А сега, сър Монтагю — каза Поаро, — тъй като нямам намерение да злоупотребявам с любезността ви, ще изложа целта на посещението си.
Сър Монтагю махна с ръка, която по любопитен начин ми напомни за нокти на граблива птица.
— Защо да бързаме? Времето е безкрайно.
— Човек го усеща особено силно в този дом — въздъхна госпожа Уидбърн. — Не е ли прекрасно!
— Не бих живял в Лондон, дори да ми дават един милион лири — добави сър Монтагю. — Тук човек се потапя в онази отминала атмосфера на спокойствие, която, уви, всички сме забравили в тези ужасни времена.
За миг ми хрумна, че ако някой предложеше на сър Монтагю един милион лири, тогава атмосферата на спокойствие много бързо можеше да се окаже излишна, но се постарах да потисна подобни еретически помисли.
— Какво всъщност са парите? — промърмори госпожа Уидбърн.
— Ех! — замислено додаде господин Уидбърн, подрънквайки разсеяно няколко монети в джоба на панталона си.
— Арчи! — в гласа на госпожа Уидбърн прозвуча укор.
— Моля за извинение! — сепна се господин Уидбърн и веднага престана.
— Струва ми се непростимо да се говори за престъпления в такава атмосфера — поде Поаро с извинителен тон.
— Не се притеснявайте! — сър Монтагю махна великодушно с ръка. — Престъплението може да се сравни с предмет на изкуството, а детективът — с творец. Естествено, нямам предвид полицията. Днес ме посети някакъв инспектор. Странна личност. Не беше чувал за Бенвенуто Челини.
— Във връзка с Джейн Уилкинсън, предполагам — незабавно реагира госпожа Уидбърн.
— Дамата е имала късмет, че снощи е била тук — обади се Поаро.