Благодарихме на домакина и си тръгнахме. Рос се присъедини към нас.
— Странно човече — каза Поаро, когато се озовахме навън в мрака.
Нощта беше приятна и решихме, вместо да телефонираме за такси, да повървим пеша и да спрем някое на улицата.
— Да, доста странно човече — отново отбеляза Поаро.
— И много богато — добави с чувство Рос.
— Предполагам, че е така.
— Изглежда има слабост към мен — каза Рос. — Надявам се да е за по-дълго. Никак не е зле да знаеш, че имаш зад гърба си човек като него.
— Вие актьор ли сте, господин Рос?
Рос отговори утвърдително. Не беше особено очарован, че името му не ни говори нищо. Явно съвсем наскоро беше получил блестящи отзиви за играта си в някаква мрачна пиеса, преведена от руски.
Когато с обединени усилия Поаро и аз успяхме да възвърнем накърненото му самочувствие, приятелят ми го попита съвсем небрежно:
— Вие познавахте Карлота Адамс, нали?
— Не. Прочетох съобщението за смъртта й във вечерния вестник. Била прекалила с някакъв опиат. Идиотско е тези момичета да се тъпчат с какво ли не.
— Тъжна история. А не беше никак глупава.
— Сигурно имате право.
И Рос проявяваше характерната липса на интерес към нечии други способности, освен към своите собствени.
— Ходили ли сте на нейно представление? — попитах аз.
— Не. Подобен род представления не са в кръга на моите интереси. Иначе всички са се побъркали по такива спектакли, но няма да е за дълго.
— А — каза Поаро, — ето го и таксито.
Той размаха бастуна си.
— Аз ще продължа пеш — каза Рос. — Ако взема метрото от Хамърсмит, ще ме заведе направо вкъщи.
Внезапно Рос се изсмя малко нервно.
— Странна работа — добави той. — Имам предвид снощната вечеря.
— Да?
— Бяхме тринайсет, а в последната минута се оказахме с един по-малко. Никой нищо не беше забелязал до самия край на вечерта.
— Кой стана пръв от масата? — попитах.
Рос се изкикоти нервно и каза:
— Ами аз.
Кратко събеседване
Когато се прибрахме, заварихме Джап да ни чака.
— Минавах оттук и си казах — защо да не се отбия, та да си побъбрим преди лягане с мосю Поаро? — каза той весело.
— Eh bien, приятелю, как вървят нещата?
— Ами не може да се каже, че вървят, и това си е самата истина.
Изглеждаше обезсърчен.
— Имате ли нещо за мен, мосю Поаро?
— Мисля, че мога да споделя с вас една-две идеи — отговори Поаро.
— Пак тези ваши идеи! Опасен човек сте. Не че не искам да ги чуя, напротив. Главата ви може да е със смешна форма, ама ражда умни идеи.
Поаро се отнесе хладно към този комплимент.
— Какво ще кажете по въпроса за дамата-двойник, а? Това искам да знам. Е, мосю Поаро, какво ще кажете? Коя е била тя?
— Точно за това ми се иска да поговорим.
Поаро попита Джап дали е чувал за Карлота Адамс.
— Името ми е познато, но в момента не мога нищо да си спомня.
Поаро му обясни подробно.
— Онази, дето имитира ли? И откъде се сетихте за нея? Имате ли нещо предвид?
Поаро му разказа какво бяхме свършили междувременно и до какви изводи бяхме стигнали.
— За бога, май че сте прави. Дрехите, шапката, ръкавиците и всичко останало… И накрая русата перука! Звучи убедително. Нямате грешка, мосю Поаро. Хитро измислено! С едно обаче не съм съгласен — нищо не доказва, че са искали да я премахнат. Според мен отивате твърде далеч. Очевидно тук не сме на едно мнение. Между другото тази ваша теория ми звучи малко фантастично. Имам повече опит от вас и не мога да повярвам в някакъв си задкулисен злодей, който държи да остане скрит. Че Карлота Адамс е била жената — в това няма съмнение, но ми се струва, че картината е малко по-друга. Тя отива там с определена цел — най-вероятно изнудване, тъй като е споделила, че очаква да получи пари. Скарват се, той се ядосва, тя се ядосва и го пречуква. А щом се прибира вкъщи, получава нервно разстройство. Всъщност тя не е искала да го убие. Сигурен съм, че нарочно гълта хапчетата, защото не е имала друг изход.
— И това, според вас, обяснява всички факти?
— Е, има и неща, които още не знаем. Но като работна хипотеза не е зле. Другото обяснение е, че номерът и убийството нямат връзка помежду си и става въпрос просто за някакво дяволско съвпадение.