Поаро скромно сви рамене, а Джап се ухили.
— Сигурно вече сте милионер, мосю Поаро. Какво правите с всичките тези пари? Спестявате ли ги?
— О, разбира се. Тъй като стана въпрос за пари, ми дойде наум да ви попитам — кой наследява парите на лорда?
— Онова, което не върви с титлата, оставя на дъщеря си, а 500 лири дава на госпожица Каръл. Това е завещанието му — кратко и ясно.
— Кога е направено?
— Преди две години, когато съпругата му го напуска. Между другото изрично е споменал, че я лишава от наследство.
— Отмъстителен човек — измърмори Поаро на себе си.
Джап бодро се сбогува и ни напусна. Влезе Брайън Мартин. Беше облечен безупречно и изглеждаше невероятно красив. Независимо от това ми се стори измъчен и нещастен.
— Отдавна се каня да ви посетя, мосю Поаро — започна да се извинява той. — Чувствам се виновен, че само ви загубих времето.
— En verite?
— Да. Видях се с въпросната дама. Спорих с нея, умолявах я, но без резултат. Не иска и да чуе, че ще ви занимавам с нейния проблем. Боя се, че трябва да се откажем. Много съжалявам, че ви отнех времето…
— Du tout, du tout36 — каза Поаро сърдечно. — Очаквах го.
— Нима? — слиса се младият мъж.
— Mais oui. Още щом споменахте, че смятате да се допитвате до нея, го допуснах.
— Значи имате някаква версия?
— Един детектив, мосю Мартин, винаги има версия. На детективите това им е работата. Впрочем не бих казал точно версия. Просто идея. Но именно от тях се започва.
— А по-нататък?
— Ако тази идейка се окаже вярна — тогава всичко е ясно! Много е просто.
— Бих искал да чуя версията ви или тази малка идея, ако е възможно.
Поаро поклати отрицателно глава.
— Стигаме до друго правило. Детективът никога не говори предварително.
— Не можете дори да я загатнете?
— Не. Ще ви кажа само, че моята версия беше готова още щом споменахте за мъжа със златния зъб.
Брайън Мартин отвори широко очи.
— Напълно съм объркан — заяви той. — Нищо не разбирам. Не бихте ли ми подсказали поне малко?
Поаро се усмихна и отново отказа.
— По-добре да сменим темата.
— Съгласен съм. Но преди това ми позволете…
Поаро махна категорично с ръка:
— Pas un sou37! Нищо не съм направил за вас.
— Отнех ви време…
— Не вземам пари, когато даден случай е интересен за мен, а с вашия беше точно така.
— Радвам се — каза артистът с неудобство. Изглеждаше съкрушен.
— Хайде — каза Поаро любезно. — Да поговорим за нещо друго.
— Този, когото срещнах на стълбите, не е ли от Скотланд Ярд?
— Да, инспектор Джап.
— Светлината е слаба и не го познах. Той дойде да ме разпита за нещастната Карлота Адамс, която почина от прекомерна доза веронал.
— Познавали сте госпожица Адамс добре?
— Не особено. Познавах я от Америка още като дете. След това сме се виждали тук един-два пъти, но за малко. Стана ми много мъчно, като научих за смъртта й.
— Харесвахте ли я?
— Да. С нея се говореше много непринудено.
— Да, тя беше човек, комуто не беше чуждо съчувствието — прав сте. И аз го забелязах.
— Навярно мислят, че се е самоубила, така ли? С нищо не можах да помогна на инспектора. Карлота никога не говореше за себе си.
— Според мен не е самоубийство — каза Поаро.
— Да, наистина, повече прилича на нещастен случай.
Настъпи тишина.
После Поаро се усмихна и продължи.
— Смъртта на лорд Еджуеър започва да става доста интригуваща, нали?
— Просто потресаващо. Имате ли представа кой може да го е убил? Искам да кажа… нали подозрението към Джейн вече отпадна?
— Mais oui. Струва ми се, че полицията има сериозни подозрения.
Брайън Мартин се оживи:
— Наистина ли? Спрямо кого?
— Икономът е изчезнал. Нали разбирате — бягството е равносилно на признание.
— Икономът? Вие напълно ме изненадвате.
— Изключителен красавец. Il vous ressemble un peu38. — Детективът се поклони с подобаващ на думите си маниер.
Чак сега се сетих защо лицето на иконома ми се стори познато при първата ни среща.
— Ласкаете ме — засмя се Брайън Мартин.
— Не, не, не. Нима всички млади момичета, сред които прислужнички, девойки, машинописки, момичета от отбраното общество — нима всички те не обожават мосю Брайън Мартин? Останала ли е някоя, която може да ви устои?