— Твърде много са, бих казал — отвърна Мартин и стана рязко. — Благодаря ви, мосю Поаро. Още веднъж искам да се извиня за безпокойството.
Ръкувахме се. Изведнъж забелязах, че е състарен. Лицето му изглеждаше още по-измъчено.
Обзе ме огромно любопитство и веднага щом вратата се затвори зад него, обсипах Поаро с въпроси.
— Поаро, наистина ли очаквахте да се върне и да се откаже от разследването на всичко онова, което му се е случило в Америка?
— Мисля, че точно това казах, Хейстингс.
— Но тогава… — опитах се да следвам логиката на нещата, — тогава вие знаете кое е загадъчното момиче, чието разрешение Мартин е трябвало да поиска?
Поаро се усмихна.
— Имам една малка идея, приятелю. Както ви казах, всичко започна със споменаването на златния зъб и ако се окажа прав, знам коя е. Знам защо е забранила на мосю Мартин да се консултира с мен, знам и как точно се е случило всичко. И вие щяхте да се досетите, стига да се бяхте възползували от ума, с който всемогъщият господ ви е дарил. Понякога ме обземат сериозни съмнения, че той неволно ви е пропуснал.
Другият
Нямам намерение да се спирам на установяването причините за смъртта нито на лорд Еджуеър, нито пък на Карлота Адамс. Заключението в случая на Карлота бе смърт при злополука. При лорд Еджуеър то бе отложено след идентифицирането на трупа и представянето на медицинската експертиза. Анализът на стомаха показа, че смъртта е настъпила не по-рано от един и не по-късно от два часа след поемане на вечерята. Предполагаемото време се очертаваше между 10 и 11 часа, с по-голяма вероятност да е било 10 вечерта.
Не се спомена нищо, което да бе свързано с имитирането на Джейн Уилкинсън, осъществено от Карлота. Пресата публикува описание на иконома и мнозинството, изглежда, беше убедено, че именно той е търсеното лице. Разказът му за посещението на Джейн Уилкинсън се възприе като нагла и непочтена измислица. Нищо не се спомена и за показанията на секретарката, които подкрепяха твърденията на иконома. Всички вестници вдигнаха голям шум за случая, но истинска и достоверна информация липсваше.
Междувременно знаех, че Джап не стои със скръстени ръце и това ме караше да изпитвам известно раздразнение от бездействието на Поаро. За сетен път се питах дали не е от възрастта. Обичайните му извинения не ме задоволяваха.
— На моите години човек трябва да си спестява неприятностите — опитваше се да обясни той.
— Но, приятелю, вие никак не сте стар и не бива да се мислите за такъв — протестирах аз.
Чувствах, че трябва да го стимулирам по някакъв начин. Сугестивно лечение — това беше на мода сега.
— Пълен сте с енергия както винаги — твърдях сериозно. — Вие сте в разцвета на силите си, Поаро, и можете веднага да разнищите този случай, стига да поискате.
Поаро отвърна, че предпочита да го стори, като си седи вкъщи.
— Но това е невъзможно.
— Отчасти сте прав.
— Искам да кажа, че стоим със скръстени ръце, а сме оставили цялата работа на Джап!
— Това напълно ме устройва.
— Но не и мен. Необходими са действия!
— Ами аз действам.
— Как?
— Чакам.
— Какво чакате?
— Pour que mon chien de chasse me rapporte le gibier39 — отговори Поаро, примигвайки от удоволствие.
— Какво имате предвид?
— Джап. Защо ни е куче, ако ще лаем ние? Джап постига резултати с физическата енергия, която толкова ви възхищава, и ни ги носи. В това отношение той има много по-големи възможности от мен. Сигурен съм, че скоро ще се появи с важни новини.
И наистина Джап трупаше, макар и бавно, сведения с цената на упорити и настойчиви разследвания. В Париж бе ударил на камък, но няколко дни по-късно се появи отново, този път с доволна физиономия.
— Не става бързо — каза той, — но мисля, че все пак се добрахме до нещо.
— Поздравявам ви, приятелю. Разказвайте!
— Открих, че в девет часа онази вечер руса дама е оставила в гардероба на гара Юстън кожено куфарче. Показахме им това на госпожица Адамс и те го познаха. Американска направа е и лесно може да се отличи.
— Аха, Юстън! От големите гари тя е най-близо до Риджънт Гейт. Очевидно е отишла там, преоблякла се е в тоалетната и е оставила куфара. Кога го е взела обратно?