— Нямах никакво намерение да… Аз… Je vous demande pardone42…
— Довиждане — повтори херцогът, този път по-високо.
Поаро се предаде. Махна отчаяно с ръка и си тръгнахме. Това беше едно позорно изгонване.
Дожаля ми за Поаро. Този път бомбастичността му удари на камък. За херцога на Мъртън един детектив, макар и известен, очевидно стоеше по-ниско и от хлебарка.
— Тук май се провалихме — отбелязах аз със съчувствие. — Този човек е истински татарин. А защо всъщност искахте да се срещнете с него?
— За да разбера дали ще се жени за Джейн Уилкинсън.
— Но тя вече го потвърди.
— А! Така значи. Но, приятелю, нима не разбирате, че тя винаги казва това, което й е угодно? Може би е решила да се омъжи за него, а той, бедният, да няма и понятие за това нейно решение.
— В края на краищата той ви отпрати доста безцеремонно.
— Да, така би постъпил и с всеки журналист — Поаро се подсмихна. — По-важното е, че нещата се изясниха!
— Как разбрахте? По държанието му ли?
— Ни най-малко. Забелязахте ли, че пишеше писмо?
— Да.
— Eh bien, още като млад полицай в Белгия разбрах колко важно е да умееш да четеш обърнат текст. Да ви кажа ли какво пишеше там? „Скъпа моя, вече не издържам на това чакане с месеци. Джейн, божествена моя, мой прекрасен ангел, не намирам думи да ви изкажа какво означавате за мен. Вие, която страдахте толкова много! Вашата нежна и чувствителна природа…“
— Поаро! — извиках възмутено.
— Беше стигнал до това място: „Вашата нежна и чувствителна природа — аз я познавам най-добре.“
Наивното самодоволство на думите му ме разстрои ужасно.
— Поаро — отново извисих глас, — не можете да постъпвате така. Не можете да надзъртате в лично писмо.
— Това са глупости, Хейстингс. Как така да не мога да направя нещо, което вече съм направил?
— Но… но това е нечестна игра!
— Това съвсем не е някаква игра и вие го знаете. Убийството е сериозна работа, Хейстингс. Освен това не ви съветвам да употребявате израза „нечестна игра“. Вече не се казва така. Съвсем наскоро открих, че младежите се смеят, като го чуят. Mais oui, младите красиви момичета ще ви се изсмеят, ако кажете „нечестна игра“ вместо „по спортсменски“.
Замълчах. Не можех да възприема постъпката на Поаро с безразличие.
— Беше напълно излишно — проговорих най-накрая. — Ако му бяхте обяснили, че сте ходили при лорд Еджуеър по молба на Джейн Уилкинсън, щеше да се отнесе към вас съвсем различно.
— А! С тази разлика, че не можех да постъпя така! Джейн Уилкинсън беше моя клиентка и не е редно да обсъждам с друг това, което ми е доверила. Тук става дума за дискретност. Не би било почтено да говоря пред него.
— Почтено!
— Точно така.
— Но тя ще се омъжва за него.
— Което съвсем не значи, че няма тайни от него. Представите ви за брака са доста старомодни. Предложението ви е неизпълнимо. Нито за миг не трябва да забравям честта си на детектив, защото тя е нещо много сериозно, Хейстингс.
— Да, да, при това явно е доста разтегливо понятие.
Една истинска дама
Посещението, с което бяхме удостоени на другата сутрин, по моему беше най-голямата изненада през целия този случай.
Бях в стаята си, когато Поаро се вмъкна вътре с грейнали очи.
— Mon ami, имаме посещение.
— Кой е дошъл?
— Херцогиня Мъртън, вдовицата на херцог Мъртън.
— Боже господи! Какво иска?
— Слезте долу с мен, mon ami, и ще разберете.
Не се бавих нито миг. В стаята влязохме заедно.
Херцогинята беше дребна жена с гърбав нос и властен поглед. Независимо от ниския й ръст, не бих се осмелил да я нарека набита. Старомодното черно облекло не й пречеше да бъде истинска grande dame. Стори ми се безжалостна по характер. Тя притежаваше всички качества, които липсваха у сина й. Дамата имаше изключително силна воля — от нея сякаш се излъчваше някаква властна сила. Нищо чудно, че цял живот се бе разпореждала с всички около себе си.
Тя вдигна лорнета към очите си и огледа първо мен, а след това и моя приятел. После се обърна към него. Гласът й прозвуча ясно и категорично — глас, свикнал да командва и нетърпящ неподчинение:
— Вие ли сте мосю Еркюл Поаро?