— Е, не — съгласи се човекът, макар явно да не беше много доволен, че е бил опроверган. — Нищо. Та пристигнахме на Риджънт Гейт — нямаше и седем минути — и господинът ми чукна на стъклото да спра. Някъде до номер 8. Двамата слязоха и господинът остана до колата. Каза и на мен да не мърдам никъде. Дамата пресече улицата и тръгна от отсрещната страна в обратна посока. Господинът остана до таксито с гръб към мен — гледаше след нея с ръце в джобовете. Минаха към пет минути, той промърмори нещо, после тръгна и той. Гледах го къде отива, защото не искам да ме завличат. Случвало ми се е, затова го проследих. Качи се по стълбите на една от къщите отсреща и влезе вътре.
— Насили ли вратата?
— Не, отвори си с ключ.
— Коя точно беше къщата?
— Или номер 17, или 19. Малко се зачудих, че ми казаха да не мърдам от мястото си, ама продължих да наблюдавам. След около пет минути двамата излязоха заедно. Седнаха в колата и ми казаха да ги закарам обратно до Ковънт Гардън. Спряхме малко преди операта и ми платиха. Платиха, и то как. Да не би да съм се забъркал в нещо, а? Кога ли ми се е случвало нещо хубаво и на мен.
— Няма нищо страшно — каза Джап. — Я хвърлете едно око тук и ми кажете можете ли да познаете младата дама сред тези?
Подаде му шест снимки с лица, които си приличаха. Надзърнах с любопитство през рамото му.
— Тази е — каза Джобсън. Решително посочи с пръст снимката на Джералдин Марш във вечерен тоалет.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. С бледо лице и тъмна коса.
— А сега да видим мъжа.
Подаде му друг куп снимки.
Шофьорът ги разгледа внимателно и поклати глава.
— Не мога да кажа със сигурност, ама трябва да е един от тези двамата.
Сред снимките беше и тази на Роналд Марш, но Джобсън я подмина. Вместо него той посочи други двама, които обаче доста приличаха на Марш.
Джобсън си тръгна, а Джап хвърли снимките на масата.
— Дотук добре. Искаше ми се да имам по-скорошна снимка на младия лорд — тази е отпреди седем-осем години, но друга не успях да намеря. Да, необходима ни е по-голяма точност, макар случаят да е ясен. Две алибита изгърмяха. Хитро го измислихте, мосю Поаро.
Поаро си придаде скромно изражение:
— Когато разбрах, че Джералдин и братовчед й са били заедно на опера, се сетих за възможността да са се видели през един от антрактите. Напълно естествено е компаниите, с които са били, да не помислят, че те могат да напуснат сградата. Само че половин час е достатъчно време да отидат до Риджънт Гейт и да се върнат. Усъмних се в алибито на новия лорд Еджуеър още когато той така самоуверено го изложи пред нас.
— Май много си падате по подозренията, а? — каза Джап с доста разнежен глас. — И сигурно сте прав — човек не може да приема всичко на този свят за чиста монета. Важното е, че пипнахме лорда. А сега вижте това. — Той му подаде лист хартия. — Телеграма от Ню Йорк. Свързахме се с госпожица Люси Адамс. Тази сутрин писмото е пристигнало в пощенската й кутия. Отказала е да даде оригинала, освен ако не било абсолютно наложително, но е позволила на човека от полицията да изготви копие. Веднага са ни го изпратили. Надали можете да се надявате на нещо по-уличаващо.
Поаро взе телеграмата с особен интерес. Надникнах през рамото му и успях да я прочета едновременно с него:
Следва текстът на писмо до Люси Адамс от 29 юни, Роуздю Маншънс 8, Лондон S. W. 3. Започва както следва: Скъпа моя сестричке, извини ме за несвързаните драсканици миналата седмица, но нямах никакво време, а трябваше да свърша доста неща. Скъпа моя, имам голям успех. Прекрасни отзиви, добри продажби, всички са толкова мили. Тук имам няколко истински приятели и догодина възнамерявам да наема цял театър за два месеца. Скечовете за руската танцьорка и американката в Париж се приемат добре, но мисля, че най-популярни си остават „Сцени от един чуждестранен хотел“. След малко ще разбереш защо съм толкова развълнувана, че не знам какво точно пиша. Преди това искам да ти разкажа още малко за себе си. Господин Хергсхаймер бе изключително любезен. Обеща да ме запознае със сър Монтагю Корнър, който може страшно много да ми помогне. По миналата вечер се запознах с Джейн Уилкинсън. Беше във възторг от представлението, особено от опита ми да я имитирам. Та тук е връзката със следващата ми новина. Лично на мен тя не ми е особено симпатична, тъй като напоследък един познат ми разказа доста неща за нея — проявила е жестокост, при това по един не съвсем почтен начин, но да оставим това. Знаеш ли, че тя е лейди Еджуеър? Понаучих някои неща и за лорда и мога да ти кажа, че и той не е цвете. Отнася се ужасно с племенника си, този същия капитан Марш, за когото ти споменах. Буквално го е изгонил от дома си и го е лишил от издръжка. Той лично ми разказа всичко това и ужасно го съжалих. Остана очарован от представлението ми и каза: „Вярвам, че ще можете да измамите и самия лорд Еджуеър. Искате ли да се обзаложим?“ Аз се засмях и попитах: „Колко?“ Скъпа ми Люси, направо си глътнах езика, като го чух — десет хиляди долара! Представи си само — десет хиляди само за да помогнеш на някого да спечели един глупав облог… „О — казах му аз, — готова съм и пред краля в Бъкингамския дворец да се престоря на кралицата.“ После седнахме и уговорихме всички подробности. Другата седмица ще ти разкажа дали са ме познали или не. Но каквото и да се случи, Люси, милата ми, ще получа десетте хиляди. О, Люси, сестричке, знаеш ли какво означава това за нас? Нямам повече време, трябва да изпълня „номера“ си. Много, много обич, малка моя сестричке. Твоя Карлота.