Още с пристигането ни в Риджънт Гейт разбрахме, че нашата жертва е там. Семейството още обядваше. Джап помоли да поговори с лорда насаме. Въведоха ни в библиотеката.
След една-две минути младият мъж дойде при мас. Като ни видя, усмивката на лицето му видимо се промени и устните се свиха.
— Здравейте, инспекторе — поздрави той. — Какво ви води насам?
Джап обясни съвсем накратко.
— Това значи било, а? — каза Роналд.
Той издърпа един стол към себе си, седна и извади кутия цигари.
— Инспекторе, желая да направя признание.
— Както обичате, лорд Еджуеър.
— Имам предвид, че беше изключително глупаво от моя страна — продължи младият мъж. — „Нямам причини да се страхувам от истината“ — нали така казват в книгите?
Джап не отговори. Лицето му остана непроменено.
— Тук има подходяща маса и стол — продължи младежът. — Вашият секретар може да седне там и да стенографира.
Джап, струва ми се, далеч не беше свикнал на подобно грижовно отношение. Предложението на лорда беше прието.
— Тъй като не се смятам за прекалено глупав — започна младежът, — имам подозрения, че моето чудесно алиби изцяло е рухнало. Станало е на пух и прах. Дори и от Дортхаймърови никаква полза. Предполагам, че сте открили шофьора.
— Знаем всичко за движението ви през онази вечер — каза Джап с метален глас.
— Изпитвам огромно уважение към Скотланд Ярд. Сигурно обаче се досещате, че ако възнамерявах да извърша насилствено действие, нямаше да отида до мястото с такси и да накарам шофьора да чака. Помислихте ли за това? А, виждам, че мосю Поаро го е направил.
— Да, подобно нещо ми мина през ума — обади се детективът.
— Предварително замисленото убийство не се извършва така — каза Роналд. — Слагаш си мустаци и очила, спираш на съседната улица, плащаш на шофьора. После се връщаш с метрото и така нататък… Няма да навлизам в подробности. За няколко хиляди лири адвокатът ми би го свършил много по-добре. Знам какво си мислите, инспекторе — как фаталното решение назрява изведнъж. Седя си в таксито, чакам и прочие и тогава си казвам: „Хайде, момчето ми, на работа!“ Истината е следната — бях закъсал с парите. Това едва ли е някаква тайна за вас. Беше последният шанс да ги намеря за следващия ден, иначе излизах от играта. Затова отидох при чичо си. Никога не съм му бил особено симпатичен, но допусках, че може да пожелае да опази семейното име от опетняване. Мнозина на неговата възраст са склонни на това, но за жалост чичо ми се оказа напълно в крак с времето и демонстрира цинично безразличие. Е, нямаше как — трябваше да го преживея някак си. Смятах да опитам и при Дортхаймър, макар да знаех, че е безнадеждно. Нито пък можех да се оженя за дъщеря му, защото тя има достатъчно мозък в главата си, за да ме разбере колко струвам. Тогава случайно срещнах братовчедка си Джералдин в операта. Не се виждаме често, но винаги е била добра към мен, докато живеех там. Разказах й каква е работата. Оказа се, че и без това вече е дочула нещо от баща си, и реши да прояви човещина към мен. Предложи ми да взема перлената огърлица, която имаше от майка си.
Тук той спря. Стори ми се, че в гласа му долових истинско вълнение или поне го предаваше по-добре, отколкото смятах за възможно.
— Е, аз приех предложението на това благословено дете. Щях да заложа огърлицата и така да си набавя парите, но се заклех да я откупя, дори ако се наложеше да работя. Само че перлите се намираха на Риджънт Гейт. Решихме, че ще е най-добре да ги вземем веднага. Качихме се на първото такси и потеглихме. Накарахме шофьора да спре колата от другата страна на улицата, за да не ни чуят. Джералдин слезе и прекоси отсреща. Ключът й беше у нея. Планът беше тя да се вмъкне тихо, да вземе перлите и да ми ги даде. Можеше да срещне единствено някого от прислугата. Госпожица Каръл, секретарката на чичо ми, си ляга в девет и половина, а самият той вероятно щеше да е в библиотеката. И така Дина тръгна. Останах до колата и запалих цигара. От време на време поглеждах нататък, за да видя дали вече не идва. И тогава се случи нещо толкова невероятно, че можете и да не ми повярвате, но както прецените. Покрай мен по тротоара мина някакъв мъж. Проследих го с поглед. За моя изненада той се изкачи по стъпалата и влезе в номер 17. Поне така ми си стори — все пак бях на известно разстояние. Изненадах се по две причини. Първо — мъжът си отвори със собствен ключ, и второ — заприлича ми на един известен актьор. Бях буквално слисан и реших да проверя какво става. В джоба си случайно намерих ключа от къщата. Преди три години го бях изгубил или поне така си мислех, но наскоро го открих най-неочаквано и бях решил да го върна същата тази сутрин. Докато сме се препирали обаче това съвсем ми излезе от ума. Изглежда съм го прехвърлил в джоба си с останалите неща, когато се преобличах. Казах на шофьора да чака и забързах по улицата към къщата. Отключих вратата и прекрачих вътре. В преддверието нямаше никой. Като че ли никой не беше влизал. Почаках така около минута и тръгнах към библиотеката. Предположих, че посетителят е там с чичо ми и очаквах да чуя гласове. Застанах до вратата и се заслушах — пълна тишина. Тогава се почувствах като последен глупак. Разбира се, че мъжът беше влязъл в друга къща, най-вероятно следващата. Риджънт Гейт не е много добре осветена през нощта. Бях абсолютен идиот. Не можех да си обясня какво ме бе накарало да проследя този човек. Стоях вътре и как ли щях да изглеждам, ако изведнъж чичо ми излезеше от библиотеката и ме завареше там. Със сигурност щях да навлека неприятности на Джералдин и всичко щеше да се провали. И цялата работа беше заради това, че нещо в държанието на непознатия ме накара да се усъмня. Вървеше така, като че ли искаше да остане незабелязан. За мой късмет не ме хванаха и побързах по-скоро да се измъкна. Тъкмо се промъквах на пръсти към вратата, когато Джералдин се появи на стълбите с огърлицата в ръка. Много се изплаши, когато ме видя. Изведох я от къщата и й обясних всичко.