— Не се безпокойте — каза Джап. — Няма да скрия вашия принос за разкриването на убиеца.
Инспекторът ми намигна.
— О, не е там работата — Поаро цъкна нетърпеливо с език. — Не ме е грижа за някакви си заслуги, нещо повече — едва ли може да се говори за такива. Вие сте пред провал, за който причината съм само аз, Еркюл Поаро.
Внезапно Джап избухна в смях при унилия вид на моя приятел. Тази реакция очевидно засегна Поаро.
— Извинете ме, мосю Поаро — избърса той сълзите от очите си. — Имате уплашения вид на кокошка, намокрена от лятна буря. Хайде да забравим всичко това. Готов съм да поема последствията, каквито и да са те. Че ще се вдигне голям шум — в това сте прав. Ще направя всичко, за да го осъдят, макар да не е изключено някой хитър адвокат да го измъкне — човек никога не може да е сигурен в съдебното жури. Но дори и да стане така, за мен няма нищо страшно. Ще се знае, че сме хванали този, когото трябва, независимо дали ще го осъдят. Ако пък случайно някоя от прислужниците изпадне в истерия и си признае, че тя го е направила — е, тогава ще си взема лекарството и няма да се оплаквам, че сте ме подвели. Така ще бъде най-честно.
Поаро го гледаше замислено и тъжно:
— Вие никога не губите кураж! Никога не се питате: „Възможно ли е да стане така?“ Не се съмнявате, не се колебаете. Не ви идва наум да помислите: „Та това е твърде елементарно!“
— Обзалагам се, че сте прав. Точно тук, ако ми позволите израза, вие винаги излизате от релсите. Защо пък да не е елементарно? Какво лошо има?
Поаро го погледна, въздъхна, вдигна ръце и завъртя глава в знак на несъгласие.
— C’est fini45! Нямам какво повече да кажа.
— Чудесно — охотно добави Джап. — А сега по същество. Да разказвам ли докъде стигнах?
— Разбира се.
— Срещнах се с Джералдин. Историята, която ми разказа, напълно съвпада с тази на младия лорд. Може да са замесени и двамата, но най-вероятно не са. Той я е подвел, а тя сто на сто е влюбена в него. Цялата се разтрепери, като разбра, че е арестуван.
— Нима? А секретарката, госпожица Каръл?
— Нямаше вид на много изненадана, но може само така да ми се е сторило.
— Ами перлената огърлица? — попитах аз. — Има ли нещо вярно в тази част от историята?
— Всичко. Заложил я е рано на следващата сутрин, но това не е толкова важно. Според мен идеята му идва на ум, когато вижда братовчедка си в операта. Решил го е в момента. Бил е отчаян — и ето ти изход. Допускам, че подобно нещо му се е въртяло из главата, затова е носел ключа в себе си. Не вярвам случайно да го е намерил, както твърди той. Докато е разговарял с Джералдин, му хрумва, че ако я замеси, така само ще се подсигури по-добре. Разчитайки на чувствата й, той намеква за огърлицата. Тя се съгласява и тръгват. Влиза в къщата след нея и отива в библиотеката. Сигурно чичото е дремел в креслото си. Както и да е, за две секунди приключва с него и напуска стаята. Предполагам, че не е искал момичето да го намери в къщата, а при таксито, разхождайки се напред-назад в очакване. Освен това мисля, че шофьорът не е трябвало да го вижда как влиза в дома. Искал е да остави впечатлението, че се разхожда напред-назад с цигара в ръка. Спомнете си, че таксито е било обърнато в обратна посока. Разбира се, на сутринта е трябвало все пак да заложи перлите, за да оправдае твърдението, че му трябват пари. След като плъзва новината за убийството, той заплашва момичето да не споменава за нощното им посещение на Риджънт Гейт. Решават да кажат, че през антракта са били заедно в операта.
— Но защо тогава не го правят? — запита рязко Поаро.
Джап вдигна рамене.
— Той си променя намерението. Или преценява, че тя няма да издържи. Малко е нервна.
— Да — каза замислено Поаро, — малко е нервна.
След няколко минути продължи:
— Не мислите ли, че би било по-лесно и по-просто капитан Марш да напусне операта сам по време на антракта? Да влезе тихо, като си отвори с ключа си, да убие чичо си и да се върне в операта, вместо да се занимава с таксита и някакво нервно същество, което всеки момент може да слезе по стълбите, да се побърка от страх и да го издаде?
Джап се ухили.
— Така бихме постъпили ние с вас, защото имаме малко повече мозък от капитан Роналд Марш.
— Не съм много убеден. Лордът ми се стори доста интелигентен.
— Но не колкото мосю Еркюл Поаро! Сигурен съм! — Джап се засмя.
Детективът го изгледа хладно.
— Ако не е виновен, защо е трябвало да кара госпожица Адамс да прави онзи номер? — продължи Джап.