Питате ме дали Карлота ми е споменавала за някакъв приятел в писмата си. Тя наистина е споменавала мнозина, но не бих могла да кажа, че е отреждала особено място на някой от тях. Брайън Мартин, когото познаваме отдавна, момиче на име Джени Драйвър и някой си капитан Роналд Марш — тези, струва ми се, са хората, с които се е виждала най-често.
Иска ми се да ви бъда от помощ. Вие сте толкова любезен и внимателен и много добре разбирате какво бяхме една за друга.
С благодарност, Люси Адамс
P.S. Току-що при мен идва един полицай за писмото. Казах му, че вече съм ви го изпратила. Това, разбира се, не беше вярно, но имах чувството, че вие трябва да го видите пръв. Искат го от Скотланд Ярд като доказателство срещу убиеца, но вие ще им го предадете. И, моля ви, погрижете се да ми го върнат някой ден. Това са последните дума на Карлота до мен.
— Значи сте й писали — отбелязах аз, като оставях писмото. — И защо го направихте, Поаро? Защо ви е оригиналът на това писмо?
Беше се навел над листовете на споменатото току-що от мен писмо.
— Трудно ми е да ви отговоря точно, Хейстингс, освен може би заради последната надежда оригиналът да обясни по някакъв начин необяснимото.
— Не разбирам как бихте могли да очаквате нещо по-различно. Карлота Адамс лично го е дала на прислужницата да го пусне. Нямало е никакви фокуси. А и текстът звучи съвсем достоверно, типичен текст на писмо.
Поаро въздъхна.
— Знам, знам. Точно в това е проблемът. Защото, Хейстингс, така, както е написано, това писмо е невъзможно.
— Глупости.
— Si, si, така е. Вижте сега, има неща, които, както изясних, произтичат едно от друго по силата на методичността и реда и те са напълно понятни. И изведнъж това писмо. То не се връзва с нищо. Къде, тогава, е грешката — в Еркюл Поаро или в писмото?
— Сигурно не допускате нито за миг, че може да е в Еркюл Поаро, нали? — изразих предположение аз по възможно най-деликатния начин.
Той ме стрелна с укоризнен поглед.
— Имало е случаи, когато съм грешил — но този път не е така. Тогава не остава нищо друго, освен следното — щом като писмото изглежда невъзможно, значи то наистина е невъзможно. Съществува някакъв факт тук, който ми убягва и който много искам да открия.
След тези свои думи той продължи да изследва въпросното писмо с помощта на лупа.
Когато приключваше с разглеждането на всеки от листовете, той ми го подаваше. Аз обаче не открих нищо нередно. Почеркът беше уверен и четлив и всичко съвпадаше с текста, предаден по телеграфа.
Поаро въздъхна дълбоко.
— Няма следи от подправяне. Всичко е написано от една и съща ръка. И все пак, понеже твърдя, че е невъзможно…
Той внезапно млъкна и с нетърпелив жест грабна листовете от ръката ми. Разгледа ги още веднъж, бавно и внимателно, и изведнъж нададе вик.
Бях приключил вече със закуската и стоях до прозореца, загледан навън. Викът му ме накара да подскоча.
Поаро буквално трепереше от вълнение. Очите му бяха позеленели като на котка, а проточеният му показалец танцуваше.
— Виждате ли, Хейстингс? Погледнете… бързо! Погледнете тук!
Втурнах се към него. На масата лежеше един среден лист от писмото, в който обаче аз не виждах нищо необикновено.
— Нима не забелязвате? Всички останали са с идеално равни ръбове при полето — те са единични. Но този — вижте назъбената му страна — е бил скъсан. Разбирате ли ме сега? Бил е двоен лист, което означава, че една страница от писмото липсва!
Сигурно погледът ми е бил много глупав.
— Но как е възможно? Наистина е така.
— Да, Хейстингс, така е. Именно в това е цялата хитрост на замисъла. Четете и ще се уверите сам.
Смятам, че най-добре би говорило едно факсимиле на въпросната страница.
he said „I believe it would take in lord Edgewhere himself. Look here, will you take something on for bet?“ I laught and said „How much?“