Lucie, darling, the answer simply took my heart away. Ten thousand dollars!
— Сега разбирате, нали? — попита Поаро. — Писмото прекъсва там, където тя говори за капитан Марш. Съжалява го, после казва: „Остана очарован от представлението ми.“ А на новата страница продължава: „и каза…“ Тук, обаче, mon ami, липсва цяла страница. Подлогът от новата страница може да не се отнася до същия човек от предната. Всъщност това не е предишният „той“ от предната страница. Това е съвсем друг човек, който й предлага номера. Забележете, че никъде след това не се споменава никакво име! A! C’est epatant! По някакъв начин нашият убиец се добира до писмото, което го разобличава. Без съмнение първата му мисъл е да го унищожи, но когато го прочита, вижда друг начин да се справи с проблема. Маха една страница и така писмото вече ще може да се тълкува като обвинение срещу друг човек — човек, който има мотив да убие лорд Еджуеър. А! Истински талант! Прекрасно! Откъсва листа и връща писмото обратно в плика.
Погледнах Поаро с възхита, макар да не бях сто процента убеден във верността на теорията му. Допустимо бе Карлота да е използувала половината от вече скъсан двоен лист. Поаро обаче беше толкова преобразен от радост, че не посмях да споделя моята доста прозаична идея. Все пак той можеше да се окаже прав.
Осмелих се само да изтъкна една-две трудности при доказването на неговата версия.
— Но как този човек е успял да се добере до писмото? Госпожица Адамс го е извадила от чантата си и лично го е по дала на прислужницата да го пусне. Знаем го от самата прислужница.
— Което означава, че трябва да направим някои предположения — или прислужницата лъже, или госпожица Адамс се е срещнала с убиеца същата вечер.
Кимнах в знак на съгласие.
— По-възможно е второто. Все още не знаем къде е била тя между времето на излизане от дома й и девет часа, когато оставя куфара си на гара Юстън. В този интервал тя навярно се е срещнала с убиеца на някое уречено място — сигурно са вечеряли заедно. Тогава е получила последни наставления. Какво точно е станало с писмото — не знаем. Остават ни само догадките. Може да го е носила в ръка с намерение да го пусне, може да го е оставила на масата в ресторанта. Тогава той вижда адреса и надушва опасността. Взима го ловко, извинява се и напуска масата за малко. Отваря го, прочита съдържанието, откъсва страницата и го поставя обратно на масата, а може и да й го подава на тръгване, като казва, че е паднало на пода. Не е толкова важно как е станало, по-важно е другото. Карлота Адамс се е срещнала с убиеца в онази вечер или преди убийството на лорд Еджуеър, или след това (имала е време за кратка среща след напускането на дома на Корнър). Допускам, макар че може и да греша, че именно убиецът й е дал златната кутийка — навярно като сантиментален спомен от първата им среща. Ако е така, то убиецът е Д.
— Не виждам мястото на златната кутийка.
— Чуйте, Хейстингс. Карлота Адамс не е взимала веронал. Люси Адамс го твърди и аз й вярвам. Едно здраво момиче като Карлота не може да е предразположено към подобен род неща. Нито приятелите й, нито прислужницата са виждали тази кутийка. Какво прави тогава тя у нея след смъртта й? Заблуждава, че е вземала веронал и че го е правила от доста време — поне от шест месеца. Да предположим, че след убийството се е срещнала с убиеца, макар и само за няколко минути. Пийнали са по нещо, за да отпразнуват успеха на замисления план и в питието на момичето той слага достатъчно веронал, за да не се събуди тя на следващата сутрин.
— Ужасно — казах аз и потреперих.
— Да, грозна история — сухо добави Поаро.
— Ще кажете ли всичко това на Джап? — попитах аз след малко.
— Не сега. Какво мога да му кажа? Този отличен полицейски служител само ще възрази: „Още една глупост! Момичето просто е писало на единичен лист!“ C’est tout.
Погледнах виновно надолу.
— Какво мога да му кажа тогава? Нищо. Подобно нещо би могло да се случи. Знам само, че не се е случило, защото не е трябвало да се случва.
Той млъкна за миг. На лицето му се появи замечтано изражение.
— Представете си, Хейстингс, ако този човек би бил привърженик на реда и методичността, той щеше да отреже листа, а не да го къса. И тогава нямаше да забележим нищо. Абсолютно нищо!
— Следователно можем да заключим, че той е небрежен — казах аз с усмивка.
— Не, не. Може да е бързал — виждате колко невнимателно е скъсан. Да, да, той непременно е бързал.