— Ако не беше проследявал онзи човек вътре в дома ви. Между другото, вие чухте ли да влиза някой?
— Не, нищо не съм чула.
— Какво направихте, когато влязохте?
— Изтичах направо горе, за да взема перлите.
— Да, разбира се. И сте се забавили известно време.
— Така е. Не можах веднага да намеря ключето от кутията си за бижута.
— Това често се случва. Колкото повече бърза човек, толкова по-бавно става. Значи сте се забавили горе, а когато слизахте, сте видели братовчед си в преддверието, нали така?
— Да, идваше откъм библиотеката. — Тя преглътна.
— Разбирам. Сигурно сте се уплашили.
— Да — изгледа го тя с благодарност заради съчувствения му тон. — Наистина се стреснах.
— Да, да.
— Чух Рони да казва: „Е, Дина, взе ли ги?“ някъде зад мен и аз цялата подскочих.
— Да — внимателно каза Поаро. — Както вече казах, жалко, че не е останал навън. Тогава шофьорът можеше да се закълне, че братовчед ви не е влизал вътре.
Тя кимна. От очите й се зарониха сълзи и закапаха върху скута й. Тя стана. Поаро я улови за ръката.
— Искате да го спася заради вас, така ли?
— Да, да! О, моля ви. Вие не знаете…
Тя се опитваше да се овладее, вкопчила ръце една в друга.
— Животът ви не е бил лек, мадмоазел — каза Поаро. — Разбирам ви отлично. Наистина не е бил лек. Хейстингс, ще повикате ли такси за мадмоазел?
Слязох долу с нея и я изпроводих до таксито. Беше се успокоила вече и ми благодари по много очарователен начин.
Заварих Поаро да се разхожда напред-назад из стаята, сбърчил замислено вежди. Имаше унил вид.
За щастие звънна телефонът и това го откъсна от мрачните му мисли.
— Кой се обажда? О, Джап. Bonour, mon ami.
— Има ли нещо интересно? — попитах аз, примъквайки се към телефона.
Най-сетне, след поредица възклицания, Поаро проговори:
— Да, и кой я е взел? Знае ли се?
Какъвто и да бе отговорът, той остана изненадан, физиономията му се удължи.
— Сигурен ли сте?
— Не, просто малко съм изненадан, това е всичко.
— Трябва да премисля нещата.
— Comment?
— Все пак бях прав. Да, малка подробност, както я наричате.
— Не, още поддържам мнението си. Продължете да разпитвате из ресторантите около Риджънт Гейт и Юстън, Тотнъм Корт Роуд и може би Оксфорд Стрийт.
— Да, мъж и жена. А също и около Странд точно преди полунощ. Comment?
— Да, знам, че капитан Марш е бил с Дортхаймърови, но на този свят има и други хора, освен него.
— Не е много учтиво да казвате, че имам магарешки качества. Tout de meme, направете го, моля ви.
Той окачи слушалката.
— Е, добре? — попитах нетърпеливо аз.
— Нима е добре? Питам се дали е така. Хейстингс, тази златна кутийка е била купена в Париж. Поръчана с писмо в известен парижки магазин, който е специализиран за такива неща. Писмото било подписано от някоя си лейди Акърли, Констанс Акърли. Естествено, такава личност няма. Писмото е било получено два дни преди убийството. Там имало поръчка за гравиране на инициалите на авторката на писмото, както и за надписа. Поръчката е била спешна — кутийката трябвало да се вземе на другия ден. Сиреч в деня преди убийството.
— А взели ли са я?
— Да, взели са я и са платили в брой.
— Кой я е взел? — възбудено попитах аз. Усещах, че се приближаваме към истината.
— Една жена, Хейстингс.
— Жена? — изненадах се аз.
— Mais oui. Жена — ниска, на средна възраст и с пенсне.
Спогледахме се. Бяхме напълно объркани.
Обядът
Струва ми се, че на следващия ден бяхме канени на обедното тържество на семейство Уидбърн в Клариджис.
И двамата с Поаро нямахме особено желание да ходим.
Това май беше шестата по ред покана от страна на домакинята. Госпожа Уидбърн беше упорита жена и имаше слабост към знаменитостите.
Тя не се тревожеше от откази и в крайна сметка предложи такъв избор от дати, че капитулацията ни беше неизбежна. При тези обстоятелства избрахме най-близката дата, за да се отървем възможно най-бързо.
Поаро се затвори в себе си след новините от Париж. При опитите ми да подновя темата получавах неизменния отговор:
— В цялата работа има нещо, което не мога да проумея.
На няколко пъти измърморваше на себе си: