— Пенсне. Пенсне в Париж. Пенсне в чантата на Карлота Адамс.
Искрено желаех той да се поразсее малко и обядът беше подходящ случай за това.
Младият Доналд Рос също беше там. Той се приближи и бодро ме поздрави. Мъжете бяха повече от дамите, така че го сложиха да седне до мен.
Джейн Уилкинсън седеше почти срещу нас, а между нея и госпожа Уидбърн беше младият херцог на Мъртън.
Стори ми се — разбира се, възможно е само така да ми се е сторило — че той се чувства малко неловко. Компанията около него като че ли не беше по вкуса му. Той беше твърде консервативен младеж с известни реакционни възгледи, сякаш по някакво чудо пристъпил прага на Средновековието и озовал се на нашата маса. Увлечението му по изключително модерната Джейн Уилкинсън беше една от онези шеги, които природата обича да си прави понякога.
При вида на нейната красота и на очарованието, което изискано дрезгавият й глас придаваше и на най-баналните фрази, напълно разбирах неговата капитулация.
Но нима човек не може да привикне на съвършена красота и подлудяващ глас! Мина ми през ума, че дори и в този момент лъч здрав разум правеше опит да разсее мъглата на умопомрачителната любов. Причина бе една случайна забележка — фактически един доста смущаващ гаф от страна на Джейн — и именно той ме наведе на тази мисъл.
Някой — забравих вече кой — произнесе фразата „присъдата на Парис“ и веднага се разнесе приятният тембър на Джейн:
— Париж48 ли? — каза тя. — Ами че Париж нищо не струва в днешно време. Сега Лондон и Ню Йорк са много повече от него.
Както се случва понякога, тези думи увиснаха сред внезапно стихналите разговори. Настана неловка тишина. От дясната ми страна Доналд Рос пое дълбоко въздух. Госпожа Уидбърн бурно заговори за руската опера. Всеки започна припряно да говори нещо с останалите. Само Джейн гледаше невъзмутимо ту към единия, ту към другия край на масата, без да съзнава, че е казала нещо не на място.
Тогава забелязах херцога. Устните му бяха плътно присвити, а лицето му пламтеше. Стори ми се, че се беше отдръпнал малко от Джейн. Навярно в този миг беше предусетил, че женитбата на човек с неговото положение за жена като Джейн Уилкинсън непременно би му навлякла още много такива злепоставящи инциденти.
И както често се случва, изстрелях първото нещо, което ми дойде на ум към съседката си отляво — възпълна и титулувана дама, която се занимаваше с организирането на представления за деца. Спомням си и какво я попитах: „Коя е екстравагантната жена във виолетово в оня край на масата?“ А тя, разбира се, се оказа сестрата на моята съседка! Извиних се, заеквайки, и насочих разговора си към Рос, който обаче ми отговаряше само с едносрични думи.
След като се провалих със събеседниците си и от двете страни, забелязах Брайън Мартин. Навярно беше дошъл по-късно, тъй като го виждах за пръв път.
Седеше откъм моята страна и оживено разговаряше с красива блондинка.
Не бяхме се срещали от доста време, ето защо се изненадах — сега имаше далеч по-добър вид. Нямаше го онова измъчено изражение на лицето му, изглеждаше подмладен и по-стегнат. Смееше се, забавляваше дамата отсреща и явно се намираше в отлично настроение.
Трябваше да откъсна поглед от него, тъй като в този момент моята възпълна съседка реши да ми прости и великодушно ми разреши да изслушам монолога й за прелестите на поредното детско представление, което организирала с благотворителна цел.
Налагаше се Поаро да тръгне по-рано, тъй като имаше уредена среща. Разследваше тайнственото изчезване на ботушите на един посланик и трябваше да се види с него в два и половина. Помоли ме да го извиня пред госпожа Уидбърн. Докато изчаквах реда си, за да го направя — нелека задача, тъй като в момента тя беше заобиколена от разотиващи се нейни приятели, които се надпреварваха да си казват „мила“ и „мили“ с шеметна скорост — някой ме докосна по рамото.
Беше младият Рос.
— Няма ли го мосю Поаро? Исках да поговоря с него.
Обясних му, че току-що си е тръгнал.
Рос имаше объркан вид. Вгледах се по-внимателно в него и видях, че е разтревожен. Беше пребледнял и напрегнат, а в погледа му се четеше неувереност.
— Лично ли искахте да го видите? — попитах аз.
Той отговори бавно:
— Не… знам.
Отговорът му ме озадачи и аз се вторачих в него. Той се изчерви.
— Знам, че ще ви се стори нелепо, но всъщност се случи нещо много странно. Нещо, което не мога да проумея, затова бих искал да чуя какво мисли мосю Поаро. Виждате ли, не знам как да постъпя… Не бих искал да го занимавам, но…
48
На английски език „Париж“ и „Парис“ се пишат и произнасят по един и същи начин — „Paris“ — Б. ред.