Изглеждаше ужасно безпомощен и объркан и затова побързах да го успокоя.
— Поаро имаше среща — казах аз. — Към пет часа обаче ще си е у дома. Защо не му позвъните тогава или просто не наминете към нас?
— Благодаря. Знаете ли, така и ще направя. Пет часа, нали?
— Но първо позвънете по телефона. За по-сигурно.
— Добре. Ще го направя. Благодаря ви, Хейстингс. Виждате ли, мисля, че може… че може да се окаже много важно.
Кимнах му и отново се обърнах към госпожа Уидбърн, която се разтапяше от любезност с гостите си и вдървено се ръкуваше с всеки от тях.
След като си взех довиждане с нея, се запътих към изхода и тогава някой ме хвана под ръка.
— Не ме зарязвайте — чух игрив глас.
Беше Джени Драйвър, която, между другото, изглеждаше ужасно шик.
— Здравейте — казах аз. — Откъде изскочихте?
— Обядвах на съседната маса.
— Не съм ви забелязал. Как е бизнесът?
— Цъфти, благодаря.
— Вървят ли „супените чинии“?
— Супените чинии, както така неучтиво ги наричате, вървят отлично. Когато всички се затрупат с тях, ще им изиграя мръсен номер. Следващият модел ще бъде нещо като пришка, в която има забучено перо, и ще се носи точно по средата на челото.
— Но това е направо безскрупулно — казах аз.
— Ни най-малко. Някой трябва да се погрижи за щраусите, защото в момента са безработни.
Тя се засмя и се отдръпна.
— Довиждане. Следобед ще ударя ключа и ще се поразвея извън града.
— Чудесна идея — казах аз. — Днес в Лондон е ужасно задушно.
Тръгнах бавно през парка и се прибрах към четири. Поаро още го нямаше. Върна се в пет без двадесет. Очичките му премигваха и явно беше в добро настроение.
— Всичко е ясно, Холмс — пошегувах се аз. — Виждам, че сте открили ботушите на посланика.
— Оказа се контрабанда на кокаин. Хитро измислено. Прекарах цял час в козметичен салон. Там имаше една девойка с кестенява коса, която веднага би пленила податливото ви сърце.
Поаро беше с неизменното впечатление, че проявявам особена слабост към кестеняви коси, но нямах намерение да споря с него.
В този момент телефонът иззвъня.
— Трябва да е Доналд Рос — казах аз и тръгнах към апарата.
— Доналд Рос ли?
— Да. Младокът, с когото се запознахме в Чизуик. Искаше да ви види за нещо.
Свалих слушалката.
— Ало, капитан Хейстингс на телефона.
Наистина беше Рос:
— О, вие ли сте, Хейстингс? Върна ли се мосю Поаро?
— Да, тук е. Ще говорите ли с него, или ще наминете?
— Не е нещо особено. Мога да му го кажа и по телефона.
— Добре. Само минутка.
Поаро се приближи и пое слушалката. Бях наблизо и можех да чувам гласа на Рос, макар и слабо.
— Мосю Поаро ли е? — Звучеше припряно и развълнувано.
— Да, аз съм.
— Вижте, не бих искал да ви безпокоя, но има нещо, което ми се струва доста странно. Става дума за смъртта на лорд Еджуеър.
Поаро да се изпъна като струна.
— Продължавайте, продължавайте.
— Може да ви се стори истинска глупост…
— Не, не, моля ви. Кажете ми, не се стеснявайте.
— Споменаването на Париж ме наведе на тази мисъл. Вижте… — Откъм слушалката долетя слабият звук на входен звънец. — Само за секунда — каза Рос.
Чу се как поставя слушалката върху нещо твърдо. Зачакахме — Поаро със слушалка в ръка, а аз до него. Чакахме, а минутите се нижеха една след друга. След малко Поаро неспокойно запристъпва от крак на крак. Погледна към часовника. Затвори и се обади на централата. После се обърна към мен:
— Телефонът от другата страна на линията още е отворен, но не се обажда никой. Бързо, Хейстингс, намерете адреса на Рос в указателя. Трябва незабавно да отидем там!
Париж?
След малко вече се качвахме в таксито. Лицето на Поаро беше мрачно.
— Страхувам се, Хейстингс — каза той. — Страхувам се.
— Нима искате да кажете… — започнах аз, но не довърших.
— Имаме работа с човек, който е извършил две убийства и няма да се спре пред трето. Сега се мята като плъх, който иска да спаси кожата си. Рос е бил заплаха за него и е трябвало да бъде елиминиран.
— Дали е важно това, което искаше да ни каже? — попитах аз с известно съмнение. — Самият той не беше съвсем убеден.