— Просто не е преценил добре, но явно това, което е искал да ми каже, е от първостепенно значение.
— Но кой може да го е узнал?
— Казахте, че е говорил с вас в ресторанта, а около вас е имало хора. Истинска лудост, истинско безразсъдство! А! Защо не го взехте със себе си, защо не го опазихте, докато чуя от него това, което е имал да ми каже?
— Изобщо не мислех, че… — заекнах аз.
Поаро махна с ръка.
— Вие не сте виновен — откъде сте могли да знаете? Но аз бих разбрал. Вижте, Хейстингс, убиецът е коварен и безжалостен като тигър. Още ли не сме пристигнали!
Най-сетне таксито спря на голям площад в Кенсингтън, където Рос имаше апартамент на втория етаж. Намерихме името му до звънеца. Входната врата беше отворена, а вътре имаше внушително стълбище.
— Тук всеки може да влезе и никой няма да го забележи — измърмори Поаро, докато подскачаше нагоре по стълбите.
На втория етаж видяхме нещо като преграда и тясна врата със секретна брава. По средата на вратата стоеше името на Рос.
Спряхме се. Цареше мъртва тишина.
Бутнах вратата и за моя изненада тя се отвори.
Влязохме.
В тесния коридор видяхме отворена врата и друга, която явно водеше към всекидневната.
Там и влязохме. Тя се оказа преградената половина от голяма гостна. Обзавеждането не бе скъпо, но пък изглеждаше удобно. Стаята бе празна. На една малка масичка се намираше телефонът, а слушалката лежеше до него.
Поаро бързо пристъпи напред, огледа се и поклати глава.
— Не е тук. Елате, Хейстингс.
Върнахме се обратно в коридора и влязохме в другата стая, която представляваше неголяма трапезария. До масата, свлечен настрани от стола и проснат върху нея, беше Рос.
Поаро се наведе над него.
Когато се изправи, лицето му беше бяло като тебешир.
— Мъртъв е. Прободен е в малкия мозък.
Измина доста време, но събитията от този следобед останаха като кошмар в съзнанието ми. Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина.
По-късно онази вечер, когато седяхме заедно с Поаро, не издържах и споделих с него горчивите си угризения. Той подскочи.
— Не, не! Не се укорявайте, Хейстингс. Как бихте могли да знаете? По начало добрият Господ не ви е надарил с подозрителна природа.
— Значи вие щяхте да се досетите, така ли?
— При мен е друго — цял живот съм преследвал убийци. Знам как импулсът да убиваш с всеки път се засилва, за да го вършат накрая и по най-тривиален повод… — тук той прекъсна думите си.
След случая с убийството на Рос Поаро сякаш се беше затворил в себе си. През цялото време, докато полицаите бяха там и разпитваха останалите обитатели на дома, през всичките онези сто и една рутинни подробности, които съпътстват разследването на едно убийство, той се бе държал настрани, необичайно тих и затворен зад замисления си поглед. Сега, когато прекъсна думите си, в очите му се върна същият онзи замислен поглед.
— Нямаме време за разкаяния, Хейстингс — прошепна. — Нямаме време за „ако“ и прочие. Мъртвият младеж е имал да ни каже нещо много важно — сега знаем това със сигурност, в противен случай щеше да е още жив. И понеже той не може вече да ни го каже, налага се да гадаем, като при това разполагаме само с един-единствен ключ към загадката.
— Париж — казах аз.
— Да, Париж. — Стана и започна да се разхожда напред-назад. — На няколко пъти вече Париж се споменава в тази история, но за съжаление по различни поводи. На златната кутийка е гравирано Париж. Париж и миналия ноември. Тогава госпожица Адамс е била там, а е възможно Рос също да е бил в Париж. Дали там е бил и още някой, когото Рос е познавал? Дали не е видял госпожица Адамс с някого при необичайни обстоятелства?
— Може никога да не узнаем — казах аз.
— Можем и трябва да го разберем. Ще го разберем! Човешкият мозък, Хейстингс, е с неограничени възможности. Кога пак е бил споменаван Париж във връзка със случая? Например дребната жена с пенснето, която отива да вземе кутийката. Дали Рос я е познавал? Херцогът на Мъртън е бил в Париж по време на убийството. Париж, Париж, Париж… Лорд Еджуеър се е канил да ходи в Париж… А! Може би тук има нещо. А представете си, че го убиват, за да не отиде в Париж?
Седна отново и сбърчи вежди. Можех да се закълна, че почувствах напрежението на неимоверната му умствена концентрация.
— Какво точно се случи на обяда? — чух го да си промърморва. — Някоя случайно подхвърлена реплика е подсетила Доналд Рос за важността на онова, което е знаел и на което дотогава не е отдавал значение. Някой да е споменавал Франция? Или Париж? Имам предвид към вашия край на масата.