— Мадмоазел Марш придружаваше ли баща си при пътуванията?
— Тя никога и при никакви случаи не е придружавала баща си, мосю Поаро. Лорд Еджуеър не би и помислил за подобно нещо. По това време тя се намираше в девически манастир там, но не мисля, че баща й я е посещавал или я е извеждал навън. Лично аз много бих се изненадала, ако го е правил.
— Вие да сте пътували с него?
— Не.
Тя го изгледа любопитно, след това попита рязко:
— Защо ми задавате всички тези въпроси, мосю Поаро? Какво целите с тях?
Поаро не отговори, а продължи:
— Госпожица Марш е силно привързана към братовчед си, нали така?
— Но моля ви, мосю Поаро. Не виждам това какво ви засяга.
— Знаете ли, че тя ме посети онзи ден?
— Не, не знаех — леко се сепна тя. — И какво ви каза?
— Каза ми — макар и не толкова директно — че е много привързана към братовчед си.
— Тогава защо питате мен?
— Защото очаквам да чуя мнението ви по въпроса.
Този път госпожица Каръл склони да отговори:
— Според мед даже е прекалено много привързана. И това не е отскоро.
— Изглежда настоящият лорд Еджуеър не ви е много симпатичен.
— Не съм казала такова нещо. Просто сме различни хора. Доста е несериозен, но не мога да отрека, че е забавен. Винаги може да те придума. Бих искала обаче Джералдин да се позаинтересува от някой с повече характер.
— Като херцога на Мъртън например?
— Не познавам херцога. Във всеки случай изглежда човек, който гледа сериозно на своето обществено положение и на съответните си задължения. Само че е хлътнал по онази жена — по безценната Джейн Уилкинсън.
— Неговата майка…
— О, сигурна съм, че майка му би предпочела Джералдин за снаха. Но какво може да направи една майка? Синовете никога не искат да се женят за девойките, които майките им одобряват.
— Мислите ли, че братовчедът на госпожица Марш отвръща на чувствата й?
— Мисля, че в неговото положение това едва ли е от някакво значение.
— Значи сте убедена, че ще го осъдят?
— Не, разбира се. Според мен не го е направил той.
— Но все пак биха могли да го осъдят, нали така?
Госпожица Каръл не отговори.
— Няма да ви задържам повече. — Поаро се изправи. — Между другото, познавахте ли Карлота Адамс?
— Виждала съм я на сцената. Умна жена.
— Да, наистина беше умна. — Той като че ли се зарея в мислите си. — А! Щях да си забравя ръкавиците.
Той протегна ръка към масата, за да ги вземе. Маншетът му закачи верижката на пенснето на госпожица Каръл и го повлече. Поаро го вдигна заедно с изтърваните ръкавици, смутено изричайки безбройни извинения.
— Още веднъж ви моля да ми простите безпокойството — бяха последните му думи. — Просто ми дойде на ума, че може да узная нещо за спречкване между лорда и един човек миналата година. Затова бяха и въпросите ми за Париж. Боя се, че трябва да се откажа от тази своя идея, а и мадмоазел беше толкова уверена в това, че братовчед й не е извършил убийството. Подчертано уверена. Е, тогава лека нощ, госпожице Каръл, и отново хиляди извинения за безпокойството.
Намирахме се вече на изхода, когато чухме гласа й:
— Мосю Поаро, това не са моите очила. Не виждам нищо през тези.
— Comment? — изгледа я Поаро с безкрайна изненада.
Изведнъж на лицето му се появи усмивка.
— Колко съм глупав! Собствените ми очила са паднали, когато се навеждах да вдигна ръкавиците и вашето пенсне. Просто съм ги сменил неволно — толкова си приличат.
След размяната на очилата и на нови усмивки ние се разделихме с госпожица Каръл.
— Поаро — обадих се вече навън, — но вие не носите очила.
Той ме изгледа ликуващо:
— Невероятна прозорливост! Колко бързо схванахте всичко.
— Това е пенснето от чантата на Карлота Адамс, нали?
— Точно така.
— Защо помислихте, че може да е на госпожица Каръл?
Поаро сви рамене.
— Тя е единственият човек от всички, свързани със случая, който носи очила.
— Оказа се обаче, че не са нейни — казах аз замислено.
— Така твърди тя.
— Боже мой, колко сте подозрителен!
— Ни най-малко, ни най-малко. Възможно е да е казала истината. Дори съм убеден, че това е истината — в противен случай тя не би забелязала подмяната. Направих я много изкусно, приятелю.