Вървяхме по улицата почти без определена цел. Предложих да вземем такси, но Поаро отказа.
— Необходимо ми е да повървя, приятелю. Това ми помага.
Замълчах. Нощта бе задушна и не бързах да се прибираме.
— А въпросите ви за Париж само прикритие ли бяха? — полюбопитствах аз.
— Не съвсем.
— Всъщност още не знаем кой стои зад инициала Д. — казах замислено. — Странно е, че на никой от замесените името не започва с „Д“, освен… Ами да! Доналд Рос! А той е мъртъв.
— Да — каза Поаро. — Мъртъв е.
Спомних си вечерта, когато тримата с него вървяхме заедно. Спомних си и още нещо и тази мисъл ме накара да поема дълбоко въздух.
— За бога, Поаро. Помните ли?
— Какво да помня, приятелю?
— Когато Рос спомена, че били тринайсет души на масата. И че той пръв е станал.
Поаро не отговори. Обзе ме известно безпокойство, както става винаги, когато някое суеверие се потвърди.
— Странно е — промърморих. — Трябва да се съгласите, че е странно.
— Моля?
— Казах, че е странно — за Рос и числото тринайсет, Поаро, за какво си мислите?
За моя огромна изненада, а и, трябва да призная, за известно мое неудоволствие неочаквано Поаро избухна в смях. Имах чувството, че няма да престане.
Явно нещо го бе развеселило.
— Кое, по дяволите, е толкова смешно? — остро реагирах аз.
— Ох, ох! — едва си поемаше дъх Поаро. — Нищо, Хейстингс. Сетих се за една гатанка, която чух онзи ден. Сега ще ви я кажа. Има два крака, пера и лае като куче — що е то?
— Кокошка, естествено — отговорих без особен ентусиазъм. — Знам я още от детската градина.
— Прекалено добре сте информиран, Хейстингс. Трябваше да ми отговорите: „Не се сещам“. Тогава аз щях да ви кажа: „Кокошка“, а пък вие да ми отговорите: „Но кокошката не лае като куче“, на което пък аз да ви кажа: „Да, ама го казах, за да направя гатанката по-трудна“. Как мислите, Хейстингс, възможно ли е случаят с буквата „Д“ да се окаже нещо подобно?
— Невъобразима глупост!
— Да, да, за повечето хора е така. Но не и за някои други. Защо няма кого да попитам…
В момента минавахме покрай някакво кино. Хората тъкмо излизаха и разговаряха за какво ли не — за проблемите си, за прислугата си, за приятелите си — само неколцина споменаваха филма, който току-що бяха гледали.
С подобна групичка хора прекосихме Юстън Роуд.
— Страшно ми хареса — въздъхна едно момиче. — Брайън Мартин е направо чудесен. Не пропускам негов филм. Как яздеше само надолу по скалите, за да пристигне навреме с документите!
Нейният приятел беше доста по-сдържан.
— Идиотска история. Просто някой с повечко мозък трябваше да попита Елис и…
Чух само това. Бях стигнал тротоара и се обърнах назад — Поаро стоеше точно по средата на улицата, а от двете му страни към него се носеха автобуси. Инстинктивно закрих очи с ръце. Разнесоха се скърцане на спирачки и няколко солени шофьорски изрази. Без да губи достойнство нито за миг, Поаро се добра до тротоара. Имаше вид на сомнамбул.
— Поаро — извиках аз, — полудяхте ли?
— Не, mon ami. Просто се сетих нещо точно когато пресичах улицата.
— Моментът не беше особено подходящ — изтъкнах. — Можеше да бъде последният ви в живота.
— Това е без значение. А, mon ami, колко сляп, глух и глупав съм бил! Сега вече знам отговорите на всички въпроси — и на петте! Да, всичко ми се изясни… Колко просто, боже мой, по детински просто…
Поаро задава въпроси
Останалата част от пътя изминахме по доста необичаен начин.
Явно Поаро следваше нишката на мислите си, като от време на време измърморваше по някоя дума под носа си.
Успях да доловя нещо, макар и не всичко. Веднъж каза „свещи“, а после нещо като „douzaine“. Предполагам, че ако бях малко по-проницателен, щях да схвана хода на мислите му. Впоследствие всичко се оказа изключително просто, но тогава то ми приличаше само на някакво бръщолевене.
Още не бяхме влезли у дома, така да се каже, когато Поаро се втурна към телефона. Позвъни в Савой и поиска да го свържат с лейди Еджуеър.
— Не се надявайте да я намерите, приятелю — изрекох аз не без известно задоволство.
Поаро, както неведнъж лично съм му заявявал, е един от най-неосведомените хора, които познавам.
— Нима не знаете? — продължих. — Ами че тя играе в нова пиеса и по това време трябва да е още в театъра. Сега е едва десет и половина.